— Рихард ли? Какво прави Рихард тук? — Бенджамин говореше бавно и със сипкав глас, като някой мафиотски бос, току-що хванал свой подчинен в измяна.
Шона го изгледа с изумление:
— Нали ти казах, снощи банята протече и го викнах.
— Къде са Кейт и Мари?
— Още са на училище, след малко ще…
— Ти си сама тук с тоя Рихард, така ли?! — Бенджамин го каза на висок тон, който звучеше войнствено.
— Бен, какво ти става? Все едно не познаваш Рихард.
В това време водопроводчикът се появи и загледа с плах поглед бившия полицай.
— Здрасти, Бен — поздрави той притеснено.
— Здрасти, Рихард. Ти по каква работа тук?
— Шона ме извика да поправя теча и вече е почти готов.
— Я сега да погледна. Елате с мен до банята да го видим тоя теч.
— Бен, какво се случва с теб? За пръв път се държиш така. А и това е Рихард, познавате се от толкова отдавна — нареждаше с недоумение Шона.
Бенджамин тръгна към банята, последван от Шона и Рихард. Цялото помещение бе пълно с мръсна вода, а от един от каналите шуртеше малка струя. По лицето на бившия полицай се появи успокоение, той погледна уплашените хора до себе си и каза с усмивка:
— Значи всичко е наред и наистина е имало теч. Рихард, приятелю, извинявай за това недоразумение, но понякога се налага да проверявам. Това е знак за доверие.
— Няма нищо, Бен, но нали знаеш, че аз никога не бих… – Рихард вдигна рамене.
— Разбирам, приятелю. Е, скъпа, аз дойдох да си взема колата и веднага отпрашвам.
— Няма ли да останеш за вечеря, или поне да видиш децата? — попита Шона.
— Докторът ми каза да почивам на чист въздух. Другия път ще остана за по-дълго. Прегърни Кейт и Мари и им кажи, че ги обичам. А на теб, Рихард, ти казвам довиждане и ти пожелавам приятна работа.
Той целуна по бузата съпругата си, махна на Рихард и излезе.
Светлината не му пречеше или поне не оказваше влияние върху сетивата му. Зрението му се бе стабилизирало и той виждаше добре шосето пред себе си. Не искаше да мисли за нищо, защото главата отново щеше да го заболи, той се бе съсредоточил изцяло върху шофирането, което винаги му бе доставяло удоволствие. Автомобилът напусна пределите на града и се насочи към предградията. Черният на цвят, гладък и добре маркиран път предразполагаше към приятно и меко каране.
„Вампиризъм“ — той се сети за тази грозна дума, изречена от Клаус Баденхард. Сега, замисляйки се по-дълбоко, това понятие му звучеше абсурдно. Абсурдно и страшно! Какво ли го очакваше занапред? Как ли щеше да се чувства, когато се събуди на другия ден, ако изобщо се събуди?
Пред него се появи хълма и отклонението за неговата вилна зона, носеща името „Чивас“. Той завъртя волана на ляво и автомобилът зави. Веднага почувства хладния аромат на дърветата и звънливото пеене на птиците. Естеството на природата отново се показа със своята чистота пред очите му и ласките на душевното успокоение го обляха с нежни лъчи. Колата криволичеше по стръмните завои и не след дълго спря пред вилата. Бенджамин слезе и се загледа в околността.
Като в плен на някаква притегателна сила първото нещо, което фиксира погледът му, беше гората. Тя чернееше в своята гъста обвивка от порочност и загадъчност, дива и неприкосновена по свой собствен начин. „Въплъщението на сатаната“ обитаваше тези мрачни двери, властвайки непоколебимо над всяко едно кътче.
Силни чувства връхлетяха като внезапен порой Бенджамин, той свърна рязко глава и пое с бързи стъпки към къщата. Влезе в двора, седна на едно столче под сянката на голямата липа и въздъхна. Часовникът му показваше седемнадесет и тридесет, а слънцето бавно се снижаваше към хоризонта. И този тягостен ден вървеше към своя край.
Приятната сянка на дървото оказа своето въздействие върху умореното тяло на полицая и той мигновено се унесе.
Когато се събуди, това, което усети най-натрапчиво, беше обилната пот по ризата и челото му — неприятното последствие от тежката дрямка. Намираше се в твърде неудобна поза — подпрял гръб на малката облегалка и навел силно глава над тялото си. Щом се помести, почувства силен бодеж в мускулите и ставите, както и адска, режеща болка в областта на сърцето. Стана от стола и направи няколко крачки, за да се разтъпче.
Небето бе добило тъмносиния цвят на сумрака, а оранжевите багри по облаците показваха, че слънцето все още царува до някаква степен над небосвода. Бенджамин се прибра в тъмната си обител, за да зачака началото на нощта.
Извади от хладилника картофената яхния, няколко филии нарязан хляб и кутия бира, постави ги на масата и се приготви за вечеря. От отдавна не бе хапвал нищо и гладът вече оказваше въздействие върху тялото му. Вкусът на яхнията му се стори някак особен, бирата като че беше изветряла, а хлябът — безсолен и безвкусен. Но той не изпита отвращение. Поне не както снощи.