— Искам тогава да се абонирам и взема книгата за един месец.
Пътувайки към адвентистката църква, Бенджамин разлистваше книгата, стараейки се да не изпуска нито една важна подробност. В един момент Тим Стоун неочаквано попита:
— Какво се е случило с теб, приятелче?
Бенджамин изпита силен гняв към шофьора.
„Тоя пък к’во ми се бърка в работите, не съм му плащал за това“ — каза си наум той.
Досега Тим спазваше някакъв такт, гледайки да не притеснява болния си клиент, но сега явно любопитството бе надделяло над всичко.
— И аз не знам. Сигурно съм болен.
— Купи светена вода, кръст, а сега вземаш някаква книга за мистерии и легенди.
— Не зная, човече. Лекарите не могат да ми помогнат и се надявам тези неща да свършат работа.
— Спокойно, приятелче, всичко ще се оправи.
Бенджамин отговори доста спокойно на въпросите, въпреки яростта си преди малко.
„Какво пък толкова, никак не е лошо някой да е загрижен за състоянието ти“ — помисли си той и отново се съсредоточи върху тома.
Малко преди таксито да паркира пред адвентистката църква, Бенджамин съзря в съдържанието следната глава: „Легендата за Въплъщението на сатаната“. Отвори на страницата, но в този момент колата спря. Бившият полицай остави книгата отворена върху седалката и излезе навън.
— Ще ви струва двеста и петдесет долара — с безизразно лице започна свещеникът екзорсист.
— А кога ще можете да дойдете? — запита Бенджамин.
— След два-три дни, зависи каква работа имам.
— Окей. Само да ви кажа, че аз съм засегнатият. Нещо сякаш се всели в мен. Някакво животно ме ухапа в гората…
— Сега ли ще платите?! — прекъсна го рязко свещеникът. Бенджамин се изненада от наглостта на този Божи служител.
— Когато се видя излекуван.
— Аз по принцип вземам парите предварително.
— А ако не се справите с ритуала?
— Божия работа. Никой не знае на какъв демон ще попадне. Все пак рискувам живота си и затова вземам скъпо.
— Добре. След три дни ви чакам у нас — Бенджамин даде една бележка, на която написа адреса и телефона си. — Когато дойдете, ще ви платя.
Отецът взе бележката, гледа в нея известно време, след което я прибра в джоба на расото си, пред мътния взор на Бенджамин.
Слънцето вече бе добило оранжев цвят и се бе снижило над планините. Автомобилът отново вървеше по поредния си курс, а двамата членове на екипажа му мълчаливо изпълняваха своите задачи.
Бенджамин се бе вторачил в книгата или по-точно в една статия, която гласеше следното:
В Чиваската гора дебне Въплъщението на сатаната. То приема различни форми — на животни, на човеци, на предмети, дори и на растения. Има много случаи на туристи, влезли в тази гора и впоследствие обладани от демон. Според слуховете жертвите му се променят, както външно, така и вътрешно, стават агресивни и непредсказуеми, а някои дори убиват близките си. Малкото останали местни хора смятат, че преди векове на това място Сатаната е довел свой пратеник, известен като „Въплъщението на сатаната“. Той, по един или друг начин, се вселява в човека, превръщайки самия него във Въплъщение на сатаната. Хората всячески се мъчили да прокудят този горски звяр чрез различни ритуали, обреди, прогонвания и други нестандартни методи, но всеки път удряли на камък. А пострадалите били обречени на покварен живот — защото в нито една болница не успявали да ги излекуват и нито един ритуал за прогонване на духове не успявал да им помогне.
„Тогава какъв е смисълът от всичко това?!“ — бе първата мисъл, появила се в главата на Бенджамин след прочита на статията.
Транспортното средство вече навлизаше в потъналата в зеленина вилна зона, а дневната светлина бавно се изсмукваше от небосвода. Фаровете на лекото возило галеха меко дърветата, храстите и подаващите се измежду тях покриви на къщите. Бенджамин бе махнал шубата от себе си и сега се любуваше да идващия мрак. Силата отново го поемаше и той лека-полека се връщаше към живота.
Имаше искряща нужда от нещо! Това нещо бе кръв! Тази нужда бе много по-силна от всички разумни мисли, взети заедно. Той извади ножа от вътрешния джоб на ризата, разгъна го и го загледа жадно.
Колата завиваше по тясната каменна пътека, водеща към вилата му.
Бенджамин хвана здраво ножа в дясната си ръка и замахна.
Тим Стоун, тласкан от някакъв вътрешен порив, спря колата, обърна се и интуитивно протегна двете си ръце към нападателя.
Ако Тим Стоун знаеше за свръхсилата на клиента си, навярно нямаше да постъпи по този начин, а щеше да отвори вратата на автомобила си и да избяга възможно най-бързо. Но спасителният инстинкт, появил се, за да защити тялото от неочакваната атака, се бе задействал според възприятията на мозъка му. А в мозъка на Тим Стоун, колкото и да бе подготвен за евентуален удар, предвид странното състояние на неговия клиент, не фигурираше такава зверска и безпощадна мощ. И поради това обстоятелство изборът на тялото да се съпротивлява пожъна тотален неуспех.