„Не трябва да мисля за това, сега имам по-важна задача“!
Наистина, тази мисия бе по-важна от следите по мъртвите тела, защото тя решаваше съдбата на неговата съвест и на неговия живот.
Чиваската гора отново се откри пред погледа му. Честотата на сърцето му вече приемаше резонансни стойности, а пулсът болезнено хлопаше в главата и някои по-чувствителни части на организма му. Той доближи първите дървета и се спря объркан.
Дали теорията му бе вярна? Той не бе убеден в нея, макар логически да изглеждаше съвсем реалистична. Дали съществото не бе също толкова силно и през деня? Спомни си момента, когато то го ухапа — беше през деня, въпреки голямото количество дъждовните облаци на небето. Облачен ден, но все пак ден. То го бе одрало и бе избягало. Не го бе нападнало, не го бе убило, не му бе изпило кръвта. Просто го бе ухапало за ръката… и се бе ВСЕЛИЛО в него!
Какво ли можеше да означава всичко това? Ако имаше повече знания за подобен тип създания, навярно щеше да открие някакъв ключ към загадката. Но неговата прагматичност тотално отхвърляше историите за такива твари, мяташе ги в кошчето и палеше боклука. Той не се интересуваше от свръхестествени явления — бяха му безинтересни, понеже беше сигурен, че е невъзможно те да се случат, освен в някои нискобюджетни телевизионни предавания или безсмислените филми на ужасите.
Обаче точно такова събитие се случи, противно на всичките му представи за света. Незаинтересоваността и песимизма му бяха попречили, защото съдбата го тикна неподготвен в тясна клопка.
Стоеше така, вперил поглед във вътрешността на гората. Дишаше тежко, все едно се готвеше за съдбовен скок от голяма височина, а страхът от неизвестното в момента доминираше над желанието му да се пребори с врага. Помисли си, че трябва смело да прескочи границата и да хукне слепешком към опасността. Това беше единственият шанс да обори вцепенението — в противен случай никога нямаше да го направи.
Пое силно въздух и го изпусна звучно, затвори очи и стисна устни, стегна ръцете и краката си, после отвори очи и рязко навлезе в гората. Хладината му подейства ободряващо и той уверено се насочи към вътрешността.
Вплетените едни в други клони на високите дървета бяха заспали непробудно, пазейки завинаги от слънцето цялата красива сенчеста одисея. Здравите стволове се издигаха високомерно, като мрачни обелиски, а дебелият слой шума под тях сякаш ги правеше неприкосновени. Бенджамин ходеше бавно и отмерено, като се вглеждаше за познат обект от онзи злочест следобед. Преди няколко дена той все още се намираше под знака на блаженото неведение и обръщаше внимание единствено на красивата идилия около него. Не забелязваше разликите между дърветата или детайлите на отделните местности и поради тази причина не можеше да си спомни точното местонахождение на срещата.
Достигна до по-светло място, където пространството между дърветата беше по-голямо и спря. Погледна към ръцете си, за да се убеди, че ръкавиците са върху тях. Отвори чантата, взе в едната ръка кръста, а в другата — светената вода и зачака.
Не искаше да мисли за нищо и затова не допускаше постоянно появяващите се нотки на разум да пробият здравия щит на мозъка му. Защото щеше да се откаже, щеше да побегне назад и ако имаше късмет, да се измъкне. Ако имаше късмет! Понеже беше силно уплашен и респективно — уязвим и слаб.
Ами ако нещото не дойде? Тогава всичко щеше да остане както преди. Бенджамин скрито се надяваше врагът да не се появи — преживяното досега беше повече от ужасно, за да понесе още нещастия. А и щеше да има свое лично оправдание за непостигнатата цел.
Навярно звярът чакаше нощта. В този момент той бе твърде слаб, за да се появи пред него, или твърде умен, за да рискува собственото си унищожение. Никой не би се появил в битка, ако предварително знаеше, че ще бъде победен.
Дали да зачака края на деня? Тази идея до преди малко му се струваше безумна, но сега му се видя доста добра. Звярът ще дойде по мрак, защото тогава е силен, но и той имаше своите оръжия — светената вода и разпятието. Освен това и самият Бенджамин бе по-силен по време на тъмнината. Да, ще стои тук до мръкване, до появата на Въплъщението на сатаната! Решителността му отново се възвърна в обзетото от лудешка треска негово съзнание. Той стисна здраво двата атрибута.