Страхът и напрежението бяха изчезнали напълно.
Силата отново го пое и го пренесе далече, в онази Вселена, където слабите, виновните и глупаците са премахнати. А силните са наистина силни, велики, развиващи се, защото няма кой да спира техния непрекъснат растеж. Там, където времепространствената диаграма не приема никакви параметри. Където природните закони се губят безследно в морето на безкрайния стремеж към съвършенството. Където думата светлина означава върховенство, връх, начало и край. Където всичко друго, освен светлината е пълен мрак, тотален покой или абсолютна гибел.
КАТО ЛУННАТА СВЕТЛИНА НА ФОНА НА ЧЕРНОТО НЕБЕ!
Той ще достигне до нивото на тази светлина — това му казваха огнените очи на Въплъщението на сатаната, неговия господар. Сатаната, този повелител на злото и символ на великата светлина, бе тук — по-могъщ и по-височайши от всичко останало, населяващо поробения свят. Той бе СВЕТЪТ!
Бенджамин стоеше изправен и се взираше в празното пространство пред себе си. Встрани се намираше чантата му, от която се показваше част от книгата „Мистерии и легенди на вилна зона Чивас“, а пред него, в краката му, белееха сребърният кръст и шишенцето със светена вода. Тъмнината на идващата нощ се процеждаше като черна луга между дърветата и превземаше от всички страни крепостта на вековния лес.
Той се размърда, наведе се, взе чантата и я сложи на рамо. После вдигна „оръжията“, напъха ги в чантата и си тръгна. Лицето му бе изкривено в налудничава усмивка, зъбите му бяха оголени като на истински вампир, очите му блестяха с огнено сияние. Той бе готов за подвиг! Бе готов за апокалипсис! Вече нищо не можеше да го спре!
В далечината чу вой на полицейски сирени.
„Навярно са намерили оная кучка Кристина, или оня глупак, таксиджията!“ — каза си той и се захили звучно.
Това не го засягаше, защото той беше непобедим! Напълно непобедим!
„Началото на касапницата“
Първото нещо, което съзряха очите му, бе колата му, паркирана пред вилата. Бялото Ауди сякаш сияеше в тъмнината и го очакваше. Той рядко фокусираше вниманието върху емблемата на Ауди — за него това бе „неговата кола“, или „неговият автомобил“, но сега марката или по-точно надписът ѝ, прикова вниманието му. Ключовете бяха на връзката, той отвори возилото и влезе. Емблемата на Ауди отново беше пред него, само че вече бе разположен върху волана. Бенджамин врътна ключа на стартера и превозното средство запали.
Тази нощ Бенджамин ще отмъсти на всички виновни! Идеята му бе дошла преди малко, когато беше в гората, но той имаше чувството, че тя се намираше в неговото съзнание доста по-рано, може би от началото на съществуването му.
„Злото винаги е било с теб!“ — шепнеше разсъдъкът.
„Сигурно си спал досега и не си я забелязал!“
„Да убиваш простосмъртните е твое признание!“ Говореха гласовете в главата му.
Автомобилът слизаше по стръмната пътека и скоро щеше да завие по гладките тъмни пътища в предградията на Сакраменто.
В главата му мислите си играеха на гоненица. Появяваха се импулси, които изчезваха почти веднага и бяха заменяни с нови и нови. Бурята вършееше в мозъка му като необуздан кон, който го теглеше безвъзвратно към черните дебри на здрача.
Погледна към огледалото и вместо себе си видя „Въплъщението на сатаната“. То се вторачваше в него с ненаситните си червени очи и безгласно го приканваше към действие.
Той успяваше да различи няколко вътрешни гласа в съзнанието си. Единият кръсти „добрият Бенджамин“ — старото негово „аз“, стремящо се към добронамереност и към спокойствие. Този глас обаче оставаше някак назад, скрит и незабележим, изгубен в мъглата на порочността. Друг негов глас — „гласът на презрението“ се стараеше да го убеди, че той е великият, вездесъщият, върховният, че всички останали живи същества са нищожества и трябва да бъдат унижавани по най-различни начини. Имаше и глас, който нарече „шеговитият глас“, който огласяваше мозъка му с кратки фрази, съдържащи доста грубовати майтапи, които всеки нормален човек би нарекъл „гаври“.
И накрая дойде времето на най-властния и най-безскрупулния вътрешен глас, господар на всички останали. Той щеше да се казва „Лойд“! Просто „Лойд“! Не можеше да проумее как наименованието влезе в главата му, то дойде от нищото. Не познаваше човек с такова име, сещаше се само за един анимационен герой в детството му — Лойд Чеврелър, който обаче не бе страховит, а по-скоро — смешен и глуповат. И въпреки това Бенджамин нарече този най-силен глас „Лойд“.