Той спря на светофара и изчака да дойде зелената светлина. След това отново потегли.
Първата жертва щеше да е Рихард — оня водопроводчик, който Бенджамин бе хванал с жена си. Или по-точно — не бе хванал.
„Тоя нищожен мерзавец е правил секс с нея, докато ти страдаш поради болестта си“ — обади се „гласът на презрението“, последван от „шеговития глас“, с неговото присмехулно излияние:
„Водопроводчикът чука скапаната ти кучка, пич“! Злобна ярост премина като вълна през тялото му и той даде мръсна газ.
Опиянението, превзело мозъка на Бенджамин, бе повече от върховно — той виждаше реалността под много по-различен ъгъл. Всички предмети излъчваха някакво бледо сияние, изглеждаха леко сплескани и раздалечени, като приличаха на декори за театрално представление. Шосето, осветявано от светлините на уличните лампи, другите автомобили, пешеходците, сградите, тъмното беззвездно небе над тях, сякаш бяха направени от хетерогенна плазмена материя, която непрекъснато се движеше и променяше.
Спря пред къщата на Рихард. Тя беше стара, олющена и изглеждаше печално в сравнение с другите къщи покрай нея. Единият прозорец светеше, което значеше, че Рихард си е вкъщи. Той живееше абсолютно сам, така че никой нямаше да попречи на пъкления му план.
„Човекът не спи с жена ти, онзи ден просто дойде да ви поправи водопровода. Дори ти го доказа“ — говореше „добрият Бенджамин“.
„Приятелче, нали не искаш без твоето знание Кейт и Мари да се сдобият с още братчета и сестричета?“ — дразнеше го „шеговитият глас“ и у Бенджамин се появи силно желание да премахне тази „личност“, защото бе подхванал доста деликатна тема. Обаче в следващия миг прие идеята му за разумна.
„Как можеш да позволиш някакъв си тъп водопроводчик да се подиграва с ТЕБ?“ — това бе „гласът на презрението“, гласът, който, ако можеше да приеме предметна форма, би представлявал човек със силно присвити очи, вирнат нос и стиснати от омраза устни.
И тогава се появи „Лойд“ — най-величественият от великите, императорът на императорите, исполинът измежду титаните. Извиси се със своята кратка, но всепоглъщаща реч:
„Ти ТРЯБВА да го направиш!“
Той слезе от аудито си и тръгна към къщата на Рихард.
Рихард гледаше телевизия и беше по халат. Той едва не падна от фотьойла, когато чу силния звук от разбиването на входната врата.
Бенджамин почувства сковаващия страх в стаята, след това зърна изкривеното от внезапния стрес лице на Рихард и това му даде допълнителна енергия. Той, чувствайки около себе си подкрепата на „Въплъщението на сатаната“, бавно отиде до парализирания водопроводчик и някогашен негов добър приятел, хвана здраво главата му и завъртя рязко, докато не че чу силния тракащ звук от счупен врат. Рихард дори не опита да се противопостави — може би всички негови инстинкти и сетива бяха изпаднали в нещо като вцепенение.
„Глупак“ — казаха вкупом някои от гласовете му. Прекалено лесно бе станало всичко, Бенджамин не почувства тръпката от тази победа, имаше чувството, че преди малко бе убил не човек, а комар.
„Той още не е мъртъв. Чупенето на врат означава парализа, а не смърт, ти не се намираш в някой стар уестърн.“
„Погледни реалността в очите, тоя твой приятел е практически мъртъв и ти не почувства сладостта от това деяние.“
Бенджамин със завидна вещина скъса халата на големи парчета, натисна силно с пръст в корема на жертвата и проби голяма дупка, от която потече струйка кръв. Той мушна палците на двете си ръце и разшири дупката, след това ги провря в нея и със зверски хъс разкъса тъканта. Някаква интересна смес между светлочервена артериална и тъмночервена венозна кръв се появи на повърхността и се стече по тялото на Рихард, а откъм главата му излезе слаб, измъчен стон.
„Кръв!!!“
Бенджамин се наведе и жадно отпи от червения извор, като отново почувства прилив на сила. Кръвта имаше познатия металически вкус и странния електриков аромат на живота, тя лека-полека се сгъстяваше в устата му като фъстъчено масло и лепнеше блажено, сякаш беше ягодов конфитюр или сладко от смокини. Той чуваше слабите удари на сърцето, което изтласкваше все по-малко количество от животворната течност. Изворът намаляваше струята си, подобно на фонтан със спираща вода. Но Бенджамин вече се бе заситил.
Озверелият мъж стана бавно и погледна към изпънатия на фотьойла труп. Кръвта бе изцапала меките жълти покривки, като на места се бе стекла чак до пода. Той погледна към голямото огледало на една от стените. Там се видя — изцапан в кръв, с хищен поглед. Лицето му постепенно избледняваше и даваше път на друго лице — това на „Въплъщението на сатаната“, с неговите хипнотизиращи светещи очи. Бенджамин не се уплаши, а дори почувства радост, облекчение и гордост.