Выбрать главу

— Курва — изграчи „Въплъщението на сатаната“, като стовари тежкия си крак върху гърдите на клетницата.

От устата и от носа ѝ потече кръв, но Бенджамин не обърна внимание на това, защото вече бе сит.

Излезе от хола и закрачи с тежки стъпки към тъмната детска стая. Той надушваше, че останалите членове на семейството му са там. Ритна с крак вратата и светна лампата. Кейт и Мари се бяха свили в един от ъглите и плачеха.

„Нима ще убиеш твоите собствени деца?! Това вече ще е върхът на всичко!“ — говореше разпалено „добрият Бенджамин“, явно добиващ все по-голяма сила.

Дори и „гласът на презрението“, който до преди малко се противопоставяше на „добрия Бенджамин“ сега защитаваше съчувствено неговата позиция:

„Не, ти не можеш да го направиш. Защо си мислиш, че като убиеш двете си деца, ще си по-велик?“

А „шеговитият глас“ бе притихнал в странно мълчание, навярно се бе загубил в церемонията на „добрите мисли“.

И тогава, от дъното на ада, отново изригна „Лойд“, с плътен раздиращ глас, наподобяващ този на Терминатор или чудовището от „Франкенщайн“. Той нареди кратко, ясно и точно:

„УБИЙ ГИ ВСИЧКИТЕ!!!“

Изрече го така, все едно укоряваше Бенджамин за факта, че изобщо е могъл да си помисли за някаква милост. За това, че се е наложило да повтори зловещото изказване. И сякаш с тези думи го подсещаше, че в света на злото няма как да има място даже и за минимална доброта.

Той тръгна към момичетата и когато доближи до тях, ги хвана за гушите и стисна. Те дори и не успяха да извикат, а захъркаха отчаяно, като кучета пред опасен враг.

Както при Рихард, и сега не беше нужно да използва цялата си сила, за да убие малките деца — просто леко им изви вратлетата и така прекъсна завинаги връзките на мозъците с телата им. Те се отпуснаха в ръцете му, подобно на парцалени кукли.

Занесе малките тела в антренцето и ги захвърли небрежно. После отиде до всекидневната, хвана окървавения труп на съпругата си, довлече го до антрето, съблече горната му блуза го положи по гръб на пода. Накрая взе телата на Кейт и Мари, разкъса дрехите им и ги намести така, че главите им да легнат върху двете гърди на жената, а труповете им да са разположени едно срещу друго, перпендикулярни на трупа на Шона, образувайки по този начин богохулен кръст.

Стореното току-що бе гавра с Бога, подигравка с традициите на християнството. Бенджамин го съзнаваше добре, но все пак деянието го удостои с върховно удоволствие, защото такива бяха и такива трябва да бъдат делата на Сатаната — брутални, подигравателни. Тук сексуалната възбуда е изцяло изгубена и скрита, отстъпила място на възбудата от страха и смъртта.

Той бръкна в чантата, взе разпятието и го постави върху корема на съпругата си, после с презрително движение отвори вратата на антрето, погледна за последен път мъртвото си семейство и изрече с грапав, присмехулен глас:

— Спете в мир.

„Краят“

Автомобилът летеше по пътя, отминаваше безкомпромисно светофарите и кръстовищата и препречваше пътя на другите автомобили, които спираха, за да му осигурят предимство. Бенджамин вече се намираше на върха на блаженството, устните му мърдаха непрекъснато, като с всеки един момент променяха гримасата на неговото лице от люта злоба до безконечно презрение, от грозно задоволство до пъклена ярост. Той чувстваше в себе си и около себе си Въплъщението на сатаната, то го поздравяваше за успеха и го изкачваше все по-нависоко в йерархичната стълбица. Могъществото го бе заляло изцяло, като че ли току-що бе направил рязък психологически скок или бе потушил най-силните си душевни ограничения.

Следващата стъпка бе агенцията за недвижими имоти „Хюз“! Собственикът ѝ Майкъл Хюз му бе пробутал тоя имот, той бе поредният виновник, поредната измет на живота. Спря Аудито точно пред входа ѝ и видя тъмните прозорци на остъкления офис.

„Човече, той си е отишъл, да не е глупак да стои по нощите, това не е много умно решение“ — Бенджамин позна „шеговития глас“ в главата си.

„Счупи му стъклата на тоя боклук“ — отвърна „гласът на презрението“, което отново предизвика „шеговития глас“ със следната фраза:

„Най-много да те гепят ченгетата“.

„К’ви ченгета бе, някакви слаби идиоти“ — не се даде „гласът на презрението“.

Изведнъж гласовете замряха и дадоха път на безгрешния, непокорния, вечния „Лойд“ да изкаже своята тежка дума:

„Него го няма, а ти не знаеш къде живее. Нямаш работа тук.“