Светлините на фаровете осветяваха ярко насрещните коли, сякаш ги облъчваха и стопяваха като в някоя компютърна игра. Голите и безинтересни куполи на адвентистката църква се показаха в далечината и му дадоха тласък към нови върховни идейни пространства.
— Иааааааахууууу!!!! — Бенджамин издаде победоносен вой, завъртя рязко волана в онази посока, като гумите изпищяха върху гладкия асфалт и возилото потегли с мръсна газ към Божия храм.
„Втора грешка! Църквата също затваря рано и оня тъпанар вече е изтегнал задника си в леглото. Отново получаваш слаба оценка“.
— Мамка му! — викна Бенджамин и удари толкова силно волана, че ръката му рикошира и проби с кокалчетата кожената тапицерия на тавана.
„Болницата! В болницата ще стане яко клане, защото има лекари на смяна! А нали знаеш, че по принцип всички лекари са виновни“.
„Те не са виновни, че твоето състояние няма медицински аналог“ — обади се „добрият Бенджамин“, но той все още оставаше далеч от реалността.
„Карай към успеха, Бен“! — подкани го „шеговитият глас“.
Бенджамин отново натисна газта и се запъти решително към болницата.
По пътя се размина с цял конвой от полицейски автомобили с пуснати сирени, а в огледалото видя, че те обърнаха и тръгнаха след него.
„Заблудени мои бивши нещастни колеги, защо не можете да проумеете, че никой няма да успее да победи «великия?»“
Той настъпи още педала на газта, който опря в пода на автомобила. Щеше да стигне до болницата много преди тях.
Спря пред здравното заведение и влетя като хала през вратата. Чиновничката, стояща в информационната кабина, когато го видя, наддаде силен писък и в пристъп на паника се блъсна здраво в затворената врата на гишето си, след което се залюля заради мигновената загуба на равновесие. Бенджамин, който вече бе във вихъра на лудостта, разби стъклото на кабинката, хвана жената за косата и я издърпа толкова рязко, че огромни кичури останаха в ръката му. Главата на чиновничката се удари в стената и тя се свлече на земята, оставяйки червена диря.
Той се сети за ножа, но не го намери по джобовете на ризата си, затова влезе в кабината, клекна над жената и ѝ нанесе толкова силен удар в гърдите, че ребрата ѝ се счупиха и хлътнаха към белите дробове.
В това време няколко човека със светлосини престилки дойдоха към него, но при вида на това зрелище, те се стъписаха и замръзнаха като парализирани. Бенджамин позна в един от тях лицето на Марк Сантино. Светкавично се завъртя, тръгна срещу него и му натресе мощен шамар; клетият доктор излетя назад и заби главата си в парапета на стълбището. Друг лекар се опита да го нападне, но агресивният звяр го хвана и го запрати към входната врата. После отиде до Сантино, сграбчи го за навлажнената от кръв и пот коса и заблъска главата му в стълбите.
Изправи се пред слисаните погледи на служителите и закрачи по стъпалата, водещи до многобройните кабинети.
Чу изстрел и усети удар в крака, последван от тъпа болка. Извърна глава и съзря някакъв въоръжен охранител, който бе насочил димящо дуло срещу него и го гледаше с широко отворени от потреса очи.
„Ти не трябва да вървиш назад“ — прошепна глухо един от гласовете му, който сякаш бе изтънял до неузнаваемост.
Бенджамин се обърна и с отмерени стъпки тръгна по стълбите.
Кабинетът, в който вече идваше за трети път, бе празен — очевидно зеещият стол очакваше Марк Сантино да се върне и отново да го заеме. Бенджамин фокусира някакъв остър предмет, приличащ на огромно шило или заострен шиш от грил. Влезе вътре, взе го и го разгледа с любопитство, а по лицето му отново се появи злобна усмивка. Тъкмо се канеше да излезе, когато двама мъже и една жена със светлосини престилки влетяха при него:
— Какво искате? — глухо попита един от тях.
— Докторееее, аз съм вампир и идвам заради оная правителствена програма да ми налеете малко тромбоцити — отвърна с престорен глас Бенджамин, след което се приближи и с шиша наръга единия от тях право в сърцето.
Другият хвана жената и я поведе по коридора, като и двамата издаваха някакви смешни панически звуци. Звярът ги настигна и стовари острието първо върху гърба на мъжа, а след това върху гърдите на жената.
Вече не чуваше гласове в главата си — нямаше ги „шеговития глас“, „гласа на презрението“ или пък „добрия Бенджамин“, нямаше го дори великия „Лойд“ със своята страховита проницателност. Съзнанието му бе тъмно като в дълбока мина. Той се водеше само от някакви инстинкти, които беззвучно го насочваха към ада. Не чувстваше тялото си, не усещаше сърцето си, а околните звуци се бяха превърнали в слаби стенания и бяха добили особен писклив тембър. Старата и уравновесена личност на Бенджамин се бе изпарила завинаги и бе отстъпила мястото си на Въплъщението на сатаната.