— Нашият призрак се оказа някаква стара ламарина. Най-горе стъклото е счупено и са поставили ламарина, която от вятъра се е обърнала с острия си ръб срещу него и оттам идва това пищене.
— Наистина ли? Как ме стресна — видимо успокоена отговори Бети. Само Роби изглеждаше леко разочарован, понеже очакването му за приключение и този път не се оправда.
Всички спаха спокойно, с изключение на Том. Той сънуваше баща си на млади години. Беше с армейска униформа, досущ като на огромния портрет във всекидневната. Баща му протягаше ръце като го викаше за помощ! Лицето му беше кърваво, в очите му се четеше отчаяние и гняв. Том се събуди стреснат, целият беше плувнал в пот. До него Бети беше заспала непробудно. Той стана и отиде до чешмата в стаята да си налее вода. На сутринта, когато слезе, завари Роби да гледа в големия портрет.
— Кой е този човек? Прилича на дядо.
— Той е. Тогава е бил в армията.
— Снощи го сънувах.
Том го погледна озадачено:
— Аз също. Как го сънува?
— Ами беше на някакъв военен полигон, изглеждаше весел, радваше се за нещо. Каза ми, че чака бебе, сигурно теб.
— О, интересно.
— И ти ли сънува такъв сън?
— Да, подобен — излъга Том.
III
На трети юли около девет часа тръгнаха към града, защото искаха да видят забележителностите, както и невероятните изгледи към околните планини. Пътуването до езерото отложиха за следващия ден. Навсякъде около Прегин имаше красиви пейзажи и Том направи множество снимки с дигиталния си фотоапарат. После седнаха на една скала над градчето, от която се разкриваха чудесни гледки към далечна река. Бяха донесли и храна. Да се храни човек сред природата е нещо наистина великолепно. Това може да го потвърди всеки, който го е правил поне веднъж в живота.
Тук прекараха четири часа, след което отново слязоха в града. Разгледаха централната част, стария град, католическата катедрала. Прегин наистина се оказа много красиво градче и Том изпита гордост, че е роден тук. А по всичко личеше, че на Роби също му харесва. Обаче хората по улиците бяха някак унили, студени. Те ги наблюдаваха с особени погледи, в които се четяха страх, съжаление, дори омраза. Той никога не беше виждал такива мрачни хора, сякаш тук беше една затворена система, подвластна на някакви свои виждания, вярвания и предразсъдъци.
Преди да се приберат, те посетиха съседите, които живееха в една къща, от лявата страна на имението им, чийто двор бе допрян неговия. Къщата им беше в по-нов стил, вероятно строена през седемдесетте или осемдесетте, но много по-малка от тяхната. Съседите бяха възрастна жена, преминала седемдесетте, мъж на около четиридесет години и момиче, горе-долу на възрастта на Роби.
— Влезте, заповядайте — каза мъжът, като отвори вратата. — Господин Гайгер, чувал съм за вас, знам, че къщата е ваша, но не си представях, че някога ще дойдете. Приятно ми е да се запознаем, аз съм Пол Стивънс, това са майка ми Дора и дъщеря ми Сесил.
— И на мен ми е приятно, това е Бети, а това е синът ми Роби.
— Сега ще сложа кафето и ще ви го сервирам с бисквити, а вие се настанете удобно — предложи им Пол Стивънс.
Том откри в Пол чудесен събеседник, говореха по въпросите за капиталовложенията, за политиката на бизнеса. Оказа се, че Пол е може би най-добрия лекар в Прегин и е непрекъснато в движение, защото има и собствен магазин, но по някаква щастлива случайност днес си е вкъщи. Дора и Бети се заприказваха за домакинството, за готвенето, за градините, при което Дора сподели няколко интересни кулинарни рецепти, които Бети записа. Роби и Сесил тичаха в стаите и играеха на различни игри, а момчето изглеждаше щастливо, защото и тук беше намерил приятел.
По едно време, както децата си играеха, Сесил попита Роби:
— Не те ли е страх от вашата къща? Казвали са ми, че има призраци?
— Ами не. Мама и татко казват, че няма. А ти защо мислиш, че има?
— Чула съм от други хора.
— Има една луда, която ни каза, че витае зло. Но онзи мъж, шерифът, ни каза да не ѝ обръщаме внимание.
— Сесил, ела тук! — извика я Пол, чул явно разговора.
— А тези истории с призраците колко са верни? — попита неочаквано Бети.
— Колкото могат да бъдат верни такива истории – отвърна Пол. — Аз засега не съм видял нищо, макар че съм слушал разни истории. Нали знаете, бабини деветини.