— Ако можете да си отклоните вниманието от предизвикателната стихия, сър, бихте ли влязъл за малко вътре?
— Защо вие не излезете, млади момко? — прогърмя гласът на Брискоу над вятъра. — Мекушавост. Това ви е лошото на вас, младите. Не оценявате лошото време.
— Моля ви, капитане — настоя Ангъс. — На локаторния екран засякохме приближаващ се самолет.
Брискоу тръгна по крилото на мостика и влезе в кормилната рубка.
— Не го намирам за нещо необичайно. Това се случва всеки ден. Десетки самолети прелитат над кораба ни.
— Но не и вертолети, сър. Намираме се на две хиляди и петстотин километра от Американския континент и оттук до Хаваите няма нито един военен плавателен съд.
— Глупакът сигурно се е заблудил — измърмори капитанът. — Сигнализирайте на пилота и го питайте дали иска да определим местоположението му.
— Позволих си да се свържа с него, сър — отвърна Ангъс. — Той говори само руски език.
— Има ли някой тук, който може да се разбере с него?
— Военният лекар, лейтенант Рудолф. Той говори свободно руски.
— Повикайте го да дойде на мостика.
След три минути нисък мъж с руса коса се приближи до Брискоу, който седеше на високия капитански стол и се взираше в дъжда.
— Викали сте ме, капитане.
Брискоу кимна рязко.
— Един руски вертолет се е объркал в бурята. Идете при радиото и разберете защо лети над безлюдни води.
Лейтенант Ангъс извади комплект слушалки с ларингофон, включи ги в пулта за свръзка и ги подаде на Рудолф.
— Честотата е нагласена. Трябва само да слушате и говорите.
Рудолф нагласи слушалките на ушите си и заговори по мъничкия микрофон.
Брискоу и Ангъс чакаха търпеливо, докато лекарят провеждаше разговора, или по-точно монолога. По едно време се обърна към капитана.
— Мъжът е страхотно разтревожен, говори почти несвързано. Най-многото, което можах да разбера, е, че е излетял от руска китоловна флотилия.
— Значи просто си върши работата.
Рудолф поклати глава.
— Не, непрекъснато повтаря, че „всички са мъртви“ и пита дали „Бридлингтън“ има съоръжение за кацане на вертолет и ако има, иска да кацне на борда.
— Това е невъзможно — изръмжа Брискоу. — Уведомете го, че Кралските военноморски сили не разрешават на чуждестранни самолети да кацат на корабите на Нейно Величество.
Рудолф повтори съобщението в момента, в който двигателите на вертолета се чуха силно и машината изведнъж се появи сред падащия дъжд — на половин километър от левия борд и на височина не повече от двайсет метра над водната повърхност.
— Изглежда, е на ръба на истерията. Кълне се, че ако не го застреляте, ще кацне на борда.
— Дявол го взел! — От устата на Брискоу рядко излизаше проклятие. — Само това липсва — терорист да взриви кораба ми!
— В този район на океана не се мяркат терористи — отбеляза Ангъс.
— Да, да! То и студената война свърши преди десет години! Всичко това ми е известно.
— От онова, което чух — намеси се Рудолф, — разбрах, че пилотът е изплашен до немай-къде. Не долових никаква заплаха в гласа му.
Брискоу постоя безмълвен известно време, после натисна бутон на интеркома.
— Радиолокационна, чувате ли ме добре?
— Да, сър.
— Да има някакви кораби в района?
— Отчитам един голям плавателен съд и четири малки, азимут две-седем-две градуса, разстояние деветдесет и пет километра.
Брискоу изключи бутона и включи друг.
— Свързочна?
— Сър?
— Опитайте да установите връзка с флотилия от руски китоловни кораби, плаващи на деветдесет и пет километра западно от нас. Ако ви е нужен преводач, корабният лекар ще превежда.
— С моя речник от трийсет руски думи може и да се справя — отвърна бодро радистът.
Брискоу погледна Рудолф.
— Добре, предайте, че му се разрешава да кацне на площадката.
Рудолф преведе съобщението и всички отправиха погледи към вертолета, който зави под ъгъл откъм десния бимс и без да изключва мотора, предприе плитък подстъп над площадката за кацане в най-предната част на кърмата.
Опитното око на Брискоу не пропусна да забележи, че пилотът управлява несръчно вертолета и не успява да го балансира в силния вятър.