— А вторият му пилот и наблюдателят? — настойчиво попита капитанът.
— Той казва, че така се бил паникьосал, че отлетял без тях.
— Къде е смятал да отлети?
Рудолф зададе въпроса на руснака и изчака да чуе отговора му.
— Възможно най-далеч, доколкото му стигнело горивото.
— Попитайте го какво е убило спътниците му.
След размяната на въпрос и отговор Рудолф сви рамене.
— Не знае. Видял само, че по лицата им била изписана остра болка и като че ли всеки бил умрял върху собственото си повръщано.
— Чиста фантастика, най-меко казано — вметна Ейвъндейл.
— Ако нямаше вид на човек, видял гробища, пълни с духове — рече Брискоу, — щях да си помисля, че този мъж е патологичен лъжец.
Ейвъндейл погледна капитана.
— Да вярваме ли на думите му, сър?
Брискоу се замисли за миг, после кимна.
— Придвижете се на още десет възела, после се свържете с командния център на Тихоокеанския флот. Опишете им положението и ги уведомете, че променяме курса си, за да разследваме случая.
Още не бяха пристъпили към действие, когато по дикторната уредба на капитанския мостик се разнесе познат глас:
— Мостик, тук радиолокационната.
— Слушам ви, радиолокационна — потвърди Брискоу.
— Капитане, става дума за корабите, за които ми наредихте да проследя.
— Да, и какво?
— Ами, сър, те не се движат, а започват да изчезват от екрана.
— В ред ли ви е апаратурата?
— Да, сър, напълно.
Лицето на Брискоу помръкна от недоумение.
— Обяснете какво имате предвид под „изчезване“.
— Точно това, сър — отвърна радиолокаторният оператор. — Струва ми се, корабите като че ли потъват.
„Бридлингтън“ пристигна на последното известно местоположение на руската риболовна флотилия и не завари никакви кораби да дрейфуват на повърхността. Брискоу нареди да се извърши претърсване и след няколко обхождания напред-назад бе открито голямо нефтено петно, заобиколено от безброй разхвърляни корабни останки, на места струпани накуп. Пилотът на руския хеликоптер се втурна към бордовия парапет и сочейки един предмет във водата, възбудено закрещя нещо.
— Какво бръщолеви онзи там? — извика от крилото на мостика Ейвъндейл на Рудолф.
— Казва, че корабът му е потънал, приятелите му са потънали, вторият му пилот и наблюдателят също са потънали.
— А какво сочи? — попита Брискоу.
Рудолф се вгледа през борда, после вдигна поглед.
— Спасителна жилетка с надпис „Александър Горчаков“.
— Открих плаващ труп — съобщи Ангъс, взирайки се през бинокъла си. — С него станаха четири. Но и те скоро ще изчезнат. Те вече са заобиколени от перки на акули.
— Изстреляйте в проклетите хищници няколко снаряда от БОФОРС-ите — нареди Брискоу. — Искам труповете цели, за да бъдат изследвани. Изпратете лодки да приберат колкото останки намерят. Сигурно някой някъде ще поиска всичките доказателства, които сме успели да съберем.
Докато двете четирийсетмилиметрови оръдия „БОФОРС“ бълваха снаряди в акулите, Ейвъндейл се обърна към Ангъс.
— Адски странна работа е това, ако ме питаш. Какво е твоето предположение?
Ангъс се обърна към първия офицер и бавно разтегли устни в усмивка.
— Изглежда, че след като от два века насам са подложени на унищожение, сега китовете най-накрая си отмъщават.
26.
За първи път от два месеца насам Пит седеше зад бюрото в кабинета си, гледаше разсеяно и въртеше между пръстите си водолазен нож „Сий Хок“, който използваше за отваряне на писма. Мълчеше и чакаше отговор от седналия срещу него адмирал Сандекър.
Беше пристигнал във Вашингтон рано тази сутрин — неделя и отиде направо в безлюдното здание на главната квартира на НЮМА, където остана шест часа, за да напише подробен доклад за откритията си на остров Кунгхит, включвайки в него и предложенията си за това, как да се подходи с подводните акустики. От доклада обаче не можеше да се добие истинска представа за тежките му изпитания през последните няколко дни. Накрая той се примири и реши да остави на други, по-компетентни от него, да се занимават с проблема и да излязат със съответните заключения.