Пътят беше прав и второстепенен и минаваше през скъп район на Вирджиния, малко извън Вашингтон, застроен с ферми за отглеждане на коне. В този час на нощта нямаше почти никакво движение и Пит безпрепятствено изпревари две по-бавни коли. Кадилакът неотклонно набираше скорост и след всеки километър скъсяваше разстоянието. Пит държеше кормилото спокойно и отпуснато. Не изпитваше страх. Мъжете в преследващата ги кола нямаха за цел да причинят нещо нито на него, нито на Мейв. Това не беше гонитба на живот и смърт. Онова, което го ободряваше, беше допълзялата до червената чертичка стрелка на тахометъра, почти чистият път пред него и вятърът, който свиреше в ушите му в съзвучие с дълбокия, гърлен звук от отходните газове, изпускани от двете големи тръби, монтирани отзад под пода на аларда.
Пит отклони за миг поглед от пътя и погледна Мейв. Тя седеше плътно облегната назад, с леко повдигната глава, сякаш вдишваше въздуха, духащ силно над предното стъкло. Очите й бяха присвити, устните й — полуотворени. Създаваше впечатлението, че е изпаднала в сексуален екстаз. От каквото и да бе породено то — от трепетно вълнение, от яростта на звуците или от високата скорост — тя не беше първата жена, изпаднала под възбуждащата магия на авантюрата. А онова, което такива жени желаят в случай като този, е да имат до себе си истински мъж, с когото да споделят вълнението си.
Докато не навлезеха в покрайнините на града, Пит не можеше да направи нищо, освен да натиска педала на газта и да поддържа колелата до бялата линия в средата на пътя. Без скоростомер трябваше да пресмята скоростта по тахометъра. Най-доброто му предположение беше между сто и деветдесет и двеста километра в час. Старата кола даваше от себе си всичко, на което беше способна.
Притискана от предпазния колан, Мейв се извъртя на единичната седалка и погледна назад.
— Те ни настигат! — надвика тя шума.
Той хвърли още един бърз поглед в огледалото за задно виждане. Преследващата ги кола беше на стотина метра зад тях. Шофьорът си го бива, помисли си Пит. Имаше същите бързи рефлекси като неговите. После той отново насочи вниманието си към пътя.
Вече наближаваха жилищния район. Пит можеше да опита да се отърве от кадилака, криволичейки по оградените с къщи улици, но това беше опасно дори като мисъл. Не биваше да рискува да връхлети на някое семейство, излязло на нощна разходка с кучето си. Нямаше намерение да причинява фатална злополука, засягаща невинни хора.
Само след минута-две трябваше да намали скоростта и да се включи в нарастващото движение заради безопасността. Засега обаче пътят пред него беше все още пуст и той продължи да поддържа същата скорост. След малко мина покрай мигащ светлинен сигнал, предупреждаващ за ремонт на главен път, който на следващото кръстовище завиваше на запад. Пит знаеше, че пътят има много последователни остри завои. В продължение на пет километра през открита местност криволичеше и излизаше на магистралата, която минаваше покрай главната квартира на ЦРУ в Лангли.
Той отдръпна десния си крак от газта и натисна спирачния педал. После завъртя кормилото наляво, от рязката маневра алардът застана за миг напреки пътя, гумите изсвистяха и вдигнаха пушек над асфалта и той отново се понесе стремително покрай бялата маркировъчна линия. Преди още колата да намали ход, за да спре, задните колела се извъртяха и алардът изскочи на главния път, който навлизаше в непрогледната тъмнина на откритата местност.
Пит трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху завоите пред него. Лъчите на старомодните фарове не осветяваха толкова далече напред, колкото повечето съвременни халогенни устройства, затова той беше принуден да разчита на шестото си чувство, за да се подготвя за всеки следващ завой. Пит обичаше завоите. Не използваше спирачки, оставяше колата да занася под контрола му, после с маневри я изправяше, докато стигне следващия завой.
Този път алардът беше в стихията си. По-тежкият кадилак имаше твърди ресори, но окачването му не можеше да се сравни с това на по-леката спортна кола, предназначена за състезания. Пит беше влюбен в аларда. Имаше изключително развито чувство за баланса й и се възхищаваше на простотата й и на големия й неуморно тупкащ двигател. Стегната усмивка се появи на устните му, докато вкарваше колата от един завой в друг, управлявайки я като демон, без да докосва спирачките, само превключваше на по-ниска предавка, и то пред най-острите завои. Шофьорът на кадилака неумолимо го следваше, но след всеки завой бързо изоставаше.