За най-голямо учудване плаващата котва не се откъсна. Тя изпълняваше предназначението си и оказваше съпротивление с тежестта си, като възпираше яростта на морето да преобърне лодката и да изхвърли пътниците й в смъртоносните води, откъдето връщане нямаше. Сивите вълни ги обливаха, мокрейки ги до кости, и пълнеха лодката с кипяща пяна, но пък така задържаха центъра на тежестта по-дълбоко във водата и увеличаваха, макар и малко, стабилността й. Въртеливото движение и рязкото издигане и падане на лодката така усукваше товара от морска вода около телата им; че те се чувстваха като в миксер за плодови сокове.
В известен смисъл малкият размер на лодката се оказа предимство. Неопреновите поплавъци от двете й страни я правеха способна да се задържа на повърхността като коркова тапа. Колкото и силна да беше бурята, издръжливият корпус нямаше да се пръсне на парчета, а ако плаващата котва не се откъснеше, тя нямаше и да се преобърне. Щеше да издържи на бурята, както палмовите дървета се огъваха от силните ветрове, но не се пречупваха. Следващите двайсет и четири минути минаха като двайсет и четири часа и докато тримата упорито не се предаваха, Пит все още не можеше да повярва, че бурята не ги бе надвила. Думите не бяха достатъчни, за да се опише окаяното им състояние.
Несвършващите водни стени се срутваха в лодката и тримата се задавяха и едва си поемаха дъх, докато малкият плавателен съд не бъдеше изхвърлен на гребена на следващата вълна. Нямаше нужда да изгребват водата, изпълнила вътрешността му, напротив — тежестта й ги предпазваше от прекатурване. В един миг те се държаха здраво, за да не полетят зад борда над поплавъците, в следващия — се подготвяха да не изхвърчат във въздуха при поредното бясно пропадане в морската бразда.
Пит и Джордино, които бяха поставили Мейв помежду си и всеки бе обвил закрилнически едната си ръка около тялото й, седяха с изпънати до вътрешните стени на лодката крака за по-голяма опора. Изхвръкнеше ли единият, спасение за него нямаше. Пороят намаляваше видимостта до няколко метра и скоро никой нямаше да може да ги види.
При едно светване на мълния Пит хвърли поглед към Мейв. Тя имаше вид, сякаш беше убедена, че е паднала в ада и трябва да изтърпи мъките на прокълнатите да страдат от морска болест. На Пит му се прииска да я утеши с думи, но тя нямаше да го чуе от рева на вятъра. Той прокле името на Дорсет. Господи, колко ли ужасно се чувства тя при мисълта, че има баща и сестри, които я мразят до такава степен, че открадват децата й, а после се опитват да я убият, защото е добра и мила и отказва да вземе участие в престъпните им действия. Това беше ужасно несправедливо и нечестно. Тя няма да умре, помисли си Пит, поне докато той е жив. Пит сложи ръка върху рамото й и прочувствено го стисна. След това отмести поглед към Джордино.
Изражението на Джордино издаваше твърдост. Видимото му равнодушие сред този ад вдъхна нова увереност в Пит. Каквото има да става, ще стане, се четеше в очите на приятеля му. Човешката издръжливост няма граници. Пит знаеше, че Джордино ще излезе отвъд границите на разбираемото, дори ще умре, но няма да се пусне от лодката, нито да свали ръка от Мейв. Той никога нямаше да отстъпи пред морето.
Почти в същия момент, сякаш двамата мислеха еднакво, Джордино се обърна да види как се справя Пит. Има два вида мъже, рече си той наум. Едните са наясно, че дяволът чака да вземе душите им и това ги плаши до смърт, а другите изпадат в безнадеждност и гледат на дявола като на облекчител на земните им мъки. Пит не спадаше към нито една от тези две групи. Той беше способен да гледа дявола право в очите и да му се изплюе в лицето.
Видът на приятеля на Джордино от трийсет години говореше, че той може да си я кара така завинаги. Джордино отдавна бе престанал да се изумява от силата на духа на Пит и влечението му към бедствени положения. Пит разкриваше същността си там, където имаше гибел и нещастие. Пренебрегвайки напълно яростното блъскане на вълните, той не приличаше на човек, който очаква края и смята, че не е в състояние да се пребори с морската стихия. Погледът му, насочен в завесите от дъжд и пяна, които шибаха лицето му, бе някак странно далечен. По всичко личеше, че мислите му са съсредоточени някъде другаде — той изглеждаше така, сякаш седеше на сухо и високо в апартамента си в хангара. Пит, заключи Джордино за сетен път, откакто бяха заедно на или под морската повърхност, е човек, който се чувства най-добре, когато е в стихията си.
Падна нощ и отмина, нощ на мъчения, които като че ли никога нямаше да свършат. Непрекъснато обливани от водата, тримата бяха вкочанени от студ, който прорязваше плътта им като с хиляди ножове. Първите лъчи на зората им донесоха известно облекчение — поне щяха да виждат как се разбиват вълните, а не само да ги чувстват и да чуват грохота им. След изгрева на слънцето, забулено от гърчещи се облаци, те продължаваха да се борят със сетни сили за живота си. Копнееха да настъпи денят, но той дойде със странна сива светлина, която освети жестокото море като в стар черно-бял филм.