— Трябва първо да изядем черния дроб — препоръча тя, — защото той почти веднага ще почне да се разлага, а освен това е и най-хранителната част на рибата.
— Ами останалото месо? — попита Джордино, потапяйки ножа и ръцете си във водата, за да ги изчисти от слузта. — В тая жега и те няма да изтраят дълго.
— Имаме цял океан сол. Нарежи месото на ленти, навърви го на въже и го закрепи върху ръба на лодката. Докато съхне, ще съберем кристализиралата върху навеса сол и ще натрием с нея парчетата месо, за да ги запазим за по-дълго.
— Като малък хич не обичах черен дроб — каза Джордино и лицето му някак помръкна от спомена. — Май че не съм чак толкова гладен, че да го ям суров.
— Насили се — препоръча му Пит. — Въпросът е да издържим физически, докато можем. Доказахме, че сме в състояние да напълним стомасите си. По-същественият ни проблем е липсата на питейна вода.
С падането на нощта настъпи необичайно спокойствие. Изгря полумесец и увисна над морето, очертавайки сребриста пътека към северния хоризонт. Някъде в обсипаното със звезди небе изписка птица, но те не можаха да я зърнат. Ниските температури, присъщи на южните географски ширини, се усетиха със залеза на слънцето и потиснаха донякъде жаждата им, което отклони мислите им към други неща. Вълните се удряха равномерно в лодката и караха Мейв да си мечтае да прекара по-щастливо време с децата си. Джордино си представи как е седнал на дивана в дома си във Вашингтон, обгърнал е с едната си ръка раменете на хубава жена, а в другата държи студена халба бира „Курс“, вдигнал е крака върху ниската масичка и гледа заедно с гостенката си някакъв стар филм по телевизията.
След като бе лежал почти целия следобед, Пит се чувстваше напълно бодър и освежен, така че беше в състояние да определи посоката на дрейфуването им и да предвиди времето по формата на облаците, по височината и направлението на вълните и по цвета на залеза. След като се здрачи, той огледа звездите и се опита да изчисли приблизителното местоположение на лодката. Още докато бяха затворени с Джордино в отсека за продоволствия след тръгването им от Уелингтън, той бе обърнал внимание, че в продължение на двайсет минути яхтата поддържаше югозападен курс две-четири-нула градуса. Спомни си, че Джон Мърчант бе споменал, че яхтата може да развива крайцерска скорост до 120 километра в час. Той умножи скоростта по времето и получи, че изминатото разстояние е грубо 3 600 километра от момента, в който напуснаха Уелингтън, до момента, в който бяха пуснати да се носят по течението. Това, пресметна той, означаваше, че те се намират някъде в средата на южната част на Тасманово море, между долните брегове на Тасмания и Нова Зеландия.
Следващата загадка за разрешаване беше, колко далече ги е отнесла бурята. Това вече беше почти невъзможно да се изчисли дори с най-малка степен на точност. Единственото, което Пит знаеше със сигурност, беше, че бурята се разрази от северозапад. За четирийсет и осем часа тя е могла да ги отнесе на доста голямо разстояние в посока югозапад, много далеч от някой бряг. Той знаеше от опит при изпълнение на разни проекти, че водните течения и преобладаващите ветрове в тази част на Индийския океан се движат леко на юг от изтока. Ако те са се носили някъде между четирийсети и петдесети паралели, течението ще ги е закарало в уединената шир на Южна Африка, където кораби изобщо не плаваха. Първото появяване на суша щеше да е най-южната точка на Южна Америка, намираща се на близо хиляда и триста километра оттук.
Той вдигна поглед към Южния кръст, съзвездие, което не се виждаше над трийсет градуса северна ширина, ширината, минаваща през Северна Африка и крайната точка на Флорида. Описано още в древността, неговите пет ярки звезди са направлявали мореплавателите и летците през необхватните пространства на Тихия океан още от първите пътувания на полинезийците. Милиони квадратни морски мили самота, осеяна тук-там само с острови, които представляват огромни планини, издигащи се от океанското дъно.
Обаче, заключи той, колкото и силно да беше желанието им да оцелеят и независимо от късмета, който можеше да им излезе, нямаше никакви изгледи отново да стъпят на суша.
33.
Хирам Йегър плуваше все по-надолу към сините глъбини на морето. Водата препускаше покрай него като размазано петно и му създаваше впечатлението, че лети с реактивен самолет през оцветени облаци. Той се носеше над ръба на привидно бездънни пропасти, спускаше се през долини на обширни планински местности, които се издигаха от черните бездни към блестящата от слънцето водна повърхност. Имаше чувството, че лети в необятно празно въздушно пространство.