Заслушан в тихото пухтене на стария четирицилиндров дизелов двигател „Буда“, Сандекър прехвърляше в ума си събитията от последната седмица и обмисляше действията си през идущата. Най-потискащата грижа му беше причиненото от алчността на Артър Дорсет акустично явление, което опустошаваше Тихия океан. Веднага след нея се нареждаше неочакваното отвличане на Пит и Джордино, последвано от изчезването им. Дълбоко го тревожеше мисълта, че нито една от двете беди не бе благословена дори с най-малка улика за намиране на решение.
Членовете на Конгреса, към които се бе обърнал за съдействие, отказаха да удовлетворят молбата му да вземат строги мерки спрямо Артър Дорсет, преди вината му да бъде доказана. Според тяхното мислене просто нямало достатъчно доказателства, които да го свързват с масовата гибел — оправдание, поддържано от високоплатените лобисти на Дорсет. Това се очакваше, помисли си обезпокоеният Сандекър. Бюрократите винаги предприемат действия, когато е станало много късно. Оставаше му единствено надеждата да накара президента да направи нещо, но без подкрепата на най-малко двама членове на Конгреса тази кауза също беше загубена.
Над реката валеше слаб сняг и покриваше голите клони на дърветата и мъртвата през зимата растителност на земята. В този зимен ден друг плавателен съд освен неговият не се виждаше наоколо. Следобедното небе беше леденосиньо, въздухът — остър и много студен. Сандекър вдигна яката на овехтялото си късо моряшко палто, нахлупи ниско върху ушите черната си плетена шапка и изви корабната лодка покрай кея на мерилендския бряг, където я държеше на док. Докато се приближаваше откъм реката, той забеляза една фигура, която слезе от уютното купе на един джип и тръгна към дока. Дори от петстотин метра можеше да разпознае особената забързана походка на Руди Гън.
Сандекър плъзна лодката напреки течението и намали оборотите на стария дизелов „Буда“ до една степен над празен ход. Отдалече видя мрачното изражение на очилатото лице на Гън. Той потисна надигащ се вледеняващ ужас и спусна гумените буфери зад левия борд на корпуса. После подхвърли въже към Гън, който го пое, издърпа лодката успоредно на пристана и върза носа и кърмата за кнехтите, завинтени с болтове за сивата дъсчена настилка.
Адмиралът извади от едно отделение калъфа на лодката и с помощта на Гън го опъна над бордовата ограда. Когато свършиха и Сандекър стъпи на дока, все още никой от двамата не проговаряше. Най-подир Гън, загледан в лодката, рече:
— Ако някой ден решите да я продадете, ще бъда пръв с чековата си книжка на опашката.
Сандекър го погледна и разбра, че мъка гложди Гън отвътре.
— Не вярвам да си дошъл дотук, за да се възхитиш на лодката.
Гън се приближи до ръба на дока и се загледа навъсен в мътната река.
— Последното съобщение, откакто Дърк и Ал бяха отвлечени от „Ошън Англър“ в Уелингтън, не е добро.
— Хайде, говори.
— Десет часа след като яхтата на Дорсет изчезна, нашите спътникови камери…
— Да не би да са ги изгубили разузнавателните ни спътници? — рязко го прекъсна Сандекър.
— Военните ни разузнавателни мрежи не считат Южното полукълбо за развъдник на вражеска дейност — отвърна язвително Гън. — При тези новини никой спътник в орбита, със способност да снима земята в подробности, не е в състояние да покрие водите на юг от Австралия.
— Трябваше да предвидя това — измърмори с разочарование Сандекър. — Моля те, продължавай.
— Управлението за национална безопасност засече спътников телефонен разговор между Артър Дорсет, намиращ се на яхтата си, и управителят му на минните операции на остров Гладиатор — някой си Джак Фъргюсън. В съобщението се казва, че Дърк, Ал и Мейв Флечър били пуснати в малка безмоторна лодка във водите много под петдесетия паралел, където се срещат Индийският океан и Тасманово море. Точното местонахождение не се споменава. По-нататък Дорсет го уведомява само, че се връща на частния си остров.