— Пуст ли заварихте острова? — попита Карлайл.
— Не срещнахме нито един човек, нито животно. Имаше само птици. Натъкнахме се на следи от аборигени, които някога са го обитавали, но по всичко личеше, че отдавна са го напуснали.
— А някакви останки от круширал кораб?
— На първо време, не.
— След злочестините ви на сала островът сигурно ви се е сторил същински рай — отбеляза Карлайл.
— Тя беше най-красивата частица земя, която съм срещал през дългите си години по море — отвърна Скагс, говорейки за мястото на убежището си в женски род. — Един смарагд върху сапфирено море, това беше тя. — Той замълча, сякаш си представи как скъпоценният камък се издига от повърхността на Тихия океан. — Скоро заживяхме идиличен живот. Аз посочих кой каква работа да върши и разпределих времето за риболов, за строеж и поправка на подслона, за брането на плодове и други ядивни растения, за поддържането на огъня не само за готвене, но и за сигнал, в случай че минеше някой кораб. Така живяхме няколко месеца в мир.
— Изгарям от желание да предположа — вметна Карлайл, — че между жените се е стигнало до разправии.
Скагс поклати слабо глава.
— По-точно, между мъжете заради жените.
— Значи сте изпаднали в същото положение като размирниците от „Баунти“ на остров Питкерн.
— Точно така. Знаех, че предстоят неприятности и направих график, по който жените да бъдат на разположение на мъжете. План, който, разбира се, никой не одобри, особено жените. Но не виждах друг начин за предотвратяване на кръвопролитие.
— При такива обстоятелства и аз бих те подкрепил.
— Но единственото, което успях да направя, беше, че ускорих неизбежното. Каторжникът Джон Уинкълман уби моряка Рийд заради Марион Адамс, а Джес Дорсет отказа да дели Бетси Флечър с когото и да било. Джордж Прайър се опита да изнасили Флечър и Дорсет му разби черепа с камък.
— И сте останали шестима.
Скагс кимна.
— На острова се възцари спокойствие, когато Джон Уинкълман се ожени за Марион Адамс, а Джес — за Бетси.
— Оженили се?! — възкликна Карлайл с основателно възмущение. — Но как е било възможно да стане?
— Нима си забравил, Абнър? — отвърна Скагс и лека усмивка размърда устните му. — Като капитан на кораб аз имам правото да извършвам такава церемония.
— Само че, след като не си се намирал на палубата на кораба си, трябва да отбележа, че малко си превишил правата си.
— Изобщо не съжалявам. Всички заживяхме в съгласие, докато аз и корабният дърводелец Томас Кокран не отплавахме.
— А ти и Кокран не пожелахте ли някоя от жените?
Смехът на Скагс премина в кратък пристъп на кашлица. Карлайл му подаде чаша вода. Когато му поолекна, Скагс продължи:
— Щом ме обсебеха плътски желания, веднага извиквах в съзнанието си моята сладка женичка Луси. Бях й дал обет, че всеки път ще се завръщам от плаване толкова целомъдрен, колкото преди отпътуване.
— А дърводелецът?
— Кокран ли? Неговата съдба му бе отредила да предпочита мъжете.
Сега Карлайл се разсмя на свой ред.
— Доста странен тип си си подбрал за дружинка в приключенията си.
— Не след дълго построихме удобни подслони от камъни и надвихме скуката, като майсторяхме различни простички сечива, за да направим съществуването си по-приятно. Дърводелските умения на Кокран се оказаха от голяма полза, след като открихме съответните инструменти за обработка на дърво.
— Къде ги открихте?
— Година и два месеца по-късно силна буря запрати в скалите в южния край на острова един малък френски военен кораб. Въпреки усилията ни не можахме да спасим екипажа, тъй като ударите на вълните разбиха кораба им на трески. Когато след два дни морето се успокои, намерихме четиринайсет трупа и ги погребахме до Джордж Прайър и Алфред Рийд. После Дорсет и аз, които бяхме най-издръжливите плувци, се гмуркахме няколко пъти под водата, за да търсим предмети от разбития кораб, които можеха да ни бъдат от полза. За около три седмици натрупахме малка планина от стоки, материали и инструменти. Кокран и аз вече разполагахме с необходимите сечива, за да построим кораб, достатъчно здрав, за да ни закара до Австралия.