Пит внимателно хвана китката на Джордино и измъкна съда за загребване от ръката му.
— Вече е мой ред — рече той с твърд тон.
Джордино не се възпротиви. Той кимна в знак на съгласие и облегна гръб на единия поплавък, чувствайки се прекалено изтощен, за да заспи.
Платното задържаше притока на вода достатъчно, така че от време на време Пит дори я изчакваше да се събере. Той изгребваше вода в късния следобед, загубил всякаква представа за времето и почти не обръщаше внимание на пътя на жестокото слънце, под чиито изтощителни лъчи той нито веднъж не оклюма. Действията му бяха като на робот — едно и също, едно и също, без да чувства болките в гърба и ръцете си, с напълно притъпени сетива, сякаш бе изпаднал в наркотичен унес.
Мейв излезе от състоянието си на летаргия, седна и загледа с безизразен поглед хоризонта зад гърба на Пит.
— Нали са много красиви палмовите листа? — промълви тя едва чуто.
— Да, много са красиви — съгласи се Пит и й хвърли стегната усмивка, напълно уверен, че тя халюцинира. — Но не бива да седиш под тях. Има случаи на убити от падащи кокосови орехи хора.
— Веднъж бях във Фиджи — продължи тя, разпускайки косата си, — и там видя как падна един кокосов орех и счупи предното стъкло на паркирана кола.
Пит оприличи Мейв на малко момиченце, което се е загубило и броди безпомощно в гората, изоставило всякаква надежда, че някога ще намери пътя за дома. Прииска му се да е в състояние да направи или каже нещо, за да я утеши. Но в Божието море нямаше нищо, което човек можеше да направи. Чувството му за състрадание и пълна неспособност му причиняваха дълбоко огорчение.
— Не ти ли се струва, че трябва да поемеш курс по-надясно? — запита го тя бездушно.
— По-надясно ли?
Тя го погледна като изпаднала в транс.
— Ами да. Нали не искаш да подминеш острова?
Пит присви очи. Бавно извърна глава и погледна назад през рамо. След като близо шестнайсет дни бе определял местоположението им по слънцето и бе подложен на мъчителното блестене на водата, очите му станаха толкова напрегнати, че можеше да ги задържа в далечината само за няколко секунди и след това веднага да ги затвори. Той хвърли за миг поглед над носовата част, но видя само синьо-зелени вълни.
И отново се обърна.
— Вече не можем да управляваме лодката — поясни той тихо. — Свалих платното и го сложих под дъното, за да забавя нахлуването на водата.
— О, моля те — настоя тя. — Толкова сме близо до него. Не може ли да слезем там и да се поразходим по суша, макар и за малко?
Мейв говореше с австралийското си носово произношение толкова спокойно, толкова смислено, че по гърба на Пит полазиха тръпки. Възможно ли е наистина да е видяла нещо? Здравият разум го караше да смята, че умът на Мейв й погажда номера. Ала все още блещукащата искрица надежда, примесена с отчаянието, го подтикна да се изправи на колене, подпирайки се на поплавъка, за да се задържи. В този момент лодката се издигна на гребена на следващата вълна и му разкри за кратко целия хоризонт.
Но там нямаше хълмове с палмови дървета, издигащи се над морето.
Пит обви ръка около раменете на Мейв. Бе я запомнил като енергична и с висок дух. Сега тя изглеждаше малка и крехка, само лицето й излъчваше напрегнатост, каквато дотогава не се забелязваше. После видя, че тя не гледа напред над морската повърхност, а към небето.
Едва тогава Пит зърна птицата, която кръжеше с разперени криле над лодката. Той сложи ръце над очите си и се вторачи в крилатия нашественик. Размахът на крилете стигаше близо метър. Перушината му имаше пъстър зелен цвят с кафяви точици. Горната човка бе извита и заострена в края. Пит определи птицата като грозен братовчед на семейството по-пъстроцветни папагали.
— Виждаш ли го и ти? — попита развълнувана Мейв. — Това е кеа, точно такъв е отвел моите деди до остров Гладиатор. Моряци, корабокруширали в южните води, се кълнат, че папагалите кеа посочват пътя към тихи пристанища.