Вторачил поглед нагоре, Джордино виждаше папагала повече като храна, отколкото като божествен вестоносец, изпратен от призраци, за да ги отведе на суша.
— Кажи на Поли да ни препоръча някой добър ресторант — измърмори той изтощен. — За предпочитане е такъв, който да няма в менюто си рибни ястия.
Пит не отвърна на хумора на Джордино, хумора на оцелелия човек. Той изучаваше движенията на папагала. Птицата кръжеше така, сякаш си почиваше и не създаваше впечатлението, че обикаля безцелно около лодката. После, очевидно поела дъх, тя започна да се отдалечава на югоизток. Пит веднага направи засечка по компаса на посоката й и не я изпусна от поглед, докато птицата не се превърна в точица и не изчезна.
Папагалите не са водни птици като чайките и буревестниците, които се реят доста навътре над морето. За птица, която предпочита да забива нокти в нещо твърдо, тя не понечи нито за миг да кацне на единствения обект в обсега на погледа. Това означаваше, че не е изморена от летене към някое незнайно място за размножаване. Тази птица знаеше точно къде се намира и накъде е тръгнала. Летеше съвсем целенасочено. Може би, само може би, тя се намираше по средата на полет от един остров до друг. Пит беше сигурен, че отвисоко птицата виждаше нещо, което клетите хора в разнебитената лодка долу не можеха да видят.
Той се премести до пулта за управление и се изправи на крака, държейки се здраво с двете ръце, за да не падне зад борда. Отново присви подутите си очи в посока югоизток.
Отдавна му беше позната гледката с облаци на хоризонта, които създаваха илюзията за земя, издигаща се от морето. Беше свикнал да вижда как бели туфи памук се носят над ръба на морето и неправилните им форми в тъмносиви цветове пораждаха измамни надежди, преди да променят формата си и да бъдат ответи от духащите от запад ветрове.
Този път беше различно. Един самотен облак на хоризонта остана неподвижен, докато другите се плъзгаха покрай него. Той едва се подаваше от морето, но съвсем не изглеждаше плътна маса. Не се забелязваха и никакви признаци на зеленина, защото облакът сам по себе си не е част от остров. Той е съставен от пара, която се издига от напечен от слънцето пясък и когато стигне до по-студен въздушен пласт, се кондензира.
Пит обузда всякакви чувства на възбуда и радост, когато установи, че островът е все още на цели пет часа път от тях. Той не се и помоли да стигнат благополучно дотам, дори ако трябваше още веднъж да опъне платното върху мачтата, с риска водата да нахлуе в лодката. Разбитите му надежди обаче започнаха да се възродяват, когато разбра, че това не е върхът на подводно възвишение, което да е било изтласквано над повърхността в продължение на милиони години вулканична дейност и после да се е превърнало в хълмове и долини, обрасли с тучна зеленина. Не, това беше ниска, плоска скала, върху която растяха няколко дървета от неизвестен вид, издържали по някакъв начин на по-студения климат в този район, намиращ се толкова на юг от тропическата зона.
Дърветата, които се виждаха много ясно, се издигаха на групи от малки площи пясък, изпълващ пукнатините на скалата. Едва сега Пит прецени, че островът е много по-близо, отколкото му се бе сторило от пръв поглед. Той отстоеше на не повече от осем-девет километра и върховете на дърветата създаваха впечатлението, че над хоризонта е спусната парцалива черга.
Пит определи местоположението на острова и установи, че то съвпада съвсем точно с посоката на папагала. После провери и посоката на вятъра и отклонението и стигна до заключението, че водното течение ще ги отнесе около северния край на острова. Те трябваше да поддържат югоизточен курс, с вятъра отдясно, както Мейв по удивителен начин го бе видяла във въображението си.
— Нашата дама печели награда — съобщи Пит. — Ние наближаваме земя.
Мейв и Джордино с мъка се изправиха на крака, държейки се за Пит, и се вгледаха в далечната им надежда да намерят подслон.
— Това не е мираж! — възкликна Джордино с широка усмивка.
— Аз ви казах, че папагалът ще ни покаже пътя към тихо пристанище — прошепна Мейв в ухото на Пит.
Пит не си позволи да се опияни от въодушевление.
— Още не сме стигнали. Ще се наложи да вдигнем отново платното и да изгребваме вода до побъркване, ако искаме да стъпим на брега му.
Джордино прецени разстоянието до острова и лицето му видимо помръкна.
— Нашият дом, далеч от дома, няма да издържи дотам — предрече той. — Ще се разцепи на две, преди още да сме изминали и половината път.