39.
Те вдигнаха платното и използваха всяка свободна дължина въже, за да стегнат разцепения корпус. На кормилото застана Мейв и докато Джордино изгребваше водата като луд, а Пит я изхвърляше зад борда с голи ръце, пробитата лодка насочи нос право към малкия нисък остров на няколко километра от тях. Най-сетне получиха видимо доказателство, че мореплавателските старания на Пит се отплатиха.
Упойващата съзнанието умора и смазващото ги изтощение се смъкнаха като тежък товар от плещите на Пит и Джордино. Двамата навлязоха в зона, където вече не бяха те — психологическа зона от друг свят на стрес и страдание, който вече нямаше никакво значение. Не ги интересуваше, че по-късно телата им щяха да платят скъпо с физическа болка, стига твърдото решение и отказът им да се признаят за победени да ги преведеше през разстоянието, което делеше лодката от примамливия бряг. Те чувстваха, че болките в раменете и гърбовете им се обаждат, но това чувство не беше нещо повече от отвлеченото негодувание на съзнанието. Цялото мъчение като че ли бе се съсредоточило някъде другаде.
Вятърът издуваше платното и тласкаше лодката по посока на самотно стърчащата над повърхността скала. Но безсърдечното море не беше склонно да ги освободи от хватката си. Сякаш да ги отблъсне, водното течение се разцепваше на две, когато се блъснеше в брега и половините му с остри извивки се разливаха назад покрай външните граници на острова, заплашвайки да запратят лодката обратно в ширналото се небитие на Тихия океан.
— Мисля, че сме изтласквани настрани от острова — съобщи изплашена Мейв.
Гледайки напред, докато изхвърляше като бесен вода от лодката, Пит почти не отделяше поглед от приближаващия се остров. Отначало мислеха, че островът е само един, но когато скъсиха разстоянието до два километра, видяха, че са два. Ръкав, широк стотина метра, разделяше двата острова. Пит забеляза още, че през водното пространство между двата острова също минава силно течение.
По набраздената от вятъра повърхност и по пръските пяна, той установи, че бризът дори ги е отклонил в тяхна полза, като е насочил лодката на по-остър ъгъл спрямо недружелюбното водно течение. Това е в наш плюс, помисли си той с оптимизъм. Спасяваше ги също и фактът, че водата в този тъй южен район беше прекалено студена, за да образува коралови рифове, които да чакат в засада, за да ги разкъсат на парчета.
Докато Пит и Джордино се преборваха с нахлуващата в лодката вода, до слуха им стигна яростен тътен, който като че ли се усилваше все повече. Те спряха за миг и задържаха погледи в посока на тътена. Тогава разбраха, че това е непогрешимият шум на вълни, разбиващи се в острите скали. Там вълните ставаха унищожителни и теглеха лодката все по-близо към смъртоносната си прегръдка. Радостното очакване на изгнаниците да стъпят на суша мигом се превърна в ужас от мисълта, че ще бъдат смазани от разярените води.
Вместо тихо пристанище Пит видя единствено две злокобни скали, стърчащи от морето, заобиколени и яростно атакувани от тежки вълни. Островите съвсем не бяха тропически атоли с примамливи пясъчни плажове, благословени от синьо небе и пищен растителен свят, от които приятелски махат за поздрав местни жители. Нито един от островите не даваше признаци, че е обитаем — не се забелязваше нито дим, нито някаква постройка. Голи, брулени от вятъра и усамотени, те имаха вид на загадъчна стражева охрана от вкаменена лава, чиято единствена растителност се състоеше от няколко ниски, нецъфтящи растения и дървета със странна форма, растежът на които като че ли бе изкуствено спрян.
Пит не можеше да повярва, че за трети път, откакто бе срещнал и спасил Мейв на Антарктическия полуостров, водеше война с неотстъпчиви скали и море. За миг мислите му отскочиха назад към „Полар Куин“, който той бе отървал на косъм от гибелта, и бягството му от Кунгхит с Мейсън Броудмур. И двата пъти бе имал физическа сила да се измъкне невредим. А сега се противопоставяше на водно погребение върху малка, полупотънала във вода лодка, с платно, не по-голямо от одеяло.
Първото нещо, което опитният мореплавател щеше да вземе под внимание, когато се озовеше в бурно море, спомни си, че бе чел някъде Пит, беше да запази стабилността на кораба си. Добрият моряк не биваше да допуска корабът му да се пълни с вода, която щеше да застраши способността му да се задържи на повърхността. Да можеше онзи, който бе писал това, да стои сега до него!
— Ако не видиш някъде подходящо място за слизане на брега — подвикна на Мейв Пит, — насочи лодката към водата между островите.