Тримата се намираха буквално под стена от хидравлично налягане. Имаха чувството, че лодката е натоварена на неуправляем асансьор, който я спуска под водата. Пълното им потапяне като че ли продължи минути, а всъщност не би могло да трае повече от няколко секунди. Пит задържа очите си отворени и видя мъглявата фигура на Мейв, която изглеждаше като сюрреалистично видение във водна празнота; лицето й бе невероятно спокойно, русата й коса плавно се издигаше и спускаше зад гърба й. Както я наблюдаваше, тя изведнъж стана светла и ясно различима — отново бяха на обляната от слънце повърхност.
Още три-четири вълни ги заляха, вече с по-малка сила, и след това попаднаха в по-спокойни води. Пит изплю солената вода, която бе нагълтал през полуотворената си уста, тръсна няколко пъти глава и от вълнистата му черна коса полетяха на струйки блестящи капки вода.
— Издържахме на най-страшното! — провикна се той радостно. Превзехме канала!
Вълните, които навлизаха в канала, не бяха по-високи от обикновена врата. Учудващото беше, че след изтощителната ярост на разбиващите се вълни, лодката продължаваше да се държи на повърхността, при това цяла. Единствените видими щети бяха нанесени на платното и греблото мачта, които бяха откъснати, но плаваха до нея, все още вързани за въжетата.
Джордино нито за миг не бе престанал да изгребва водата, въпреки че тя бе стигнала до кръста му. Той пръскаше слюнки и бършеше солта от очите си, но продължаваше да изхвърля вода зад борда, без всякаква мисъл за предстоящото.
Корпусът беше вече разцепен на две и едва се държеше събран благодарение на набързо пристегнатите около него найлонови въжета и скобите, свързващи поплавъците. Най-накрая, когато морската вода стигна почти до раменете му, Джордино се призна за победен. Той се огледа наоколо със замаяна глава; дишаше тежко и чувстваше съзнанието си замъглено от изтощение.
— И сега какво? — едва промълви той.
Преди Пит да отговори, Джордино потопи лице във водата и се вгледа в дъното на канала. Видимостта беше изключително голяма и той видя, макар и размазани поради липсата на маска за лице, пясък и скали на десет метра под тях. Пасажи риби с ярки цветове плуваха спокойно наоколо, без да обръщат внимание на странния обект над тях.
— Тук няма акули — съобщи той с облекчение.
— Те рядко плуват в такова силно вълнение — каза Мейв през пристъп на кашлица; тя седеше с разперени и провесени от задния поплавък ръце.
Течението в канала ги приближаваше към северния остров. Твърдата почва се намираше само на трийсет метра от тях. Пит погледна към Мейв и разтегли устни в крива усмивка.
— Обзалагам се, че си добра плувкиня.
— На австралийка ли го казваш! — отвърна тя надменно, после добави: — Подсети ме някой ден да ти покажа медалите си за плуване по гръб и бътерфлай.
— Ал е изтощен. Можеш ли да го теглиш до брега?
— Това е най-малкото, което мога да направя за мъжа, който ни опази от зъбите на акулите.
Пит посочи най-близкото крайбрежие. Брегът там не беше песъчлив, но скалата продължаваше в шелф под водата.
— Пътят изглежда достъпен, за да се изкатерим до твърда почва.
— А ти? — Тя събра с две ръце косата си настрани и изстиска водата от нея. — Искаш ли да се върна и за теб?
Той поклати глава.
— Аз пазих силите си за нещо по-важно.
— Какво е то?
— Клубът „Медитеране“ още не е открил курорти тук. Ще имаме нужда от всички хранителни припаси, които са ни под ръка. Аз ще влача лодката, каквото и да е останало от нея, наред с лакомствата.
Пит помогна на Джордино да се прехвърли през полупотъналите поплавъци във водата, където Мейв го хвана със спасителен жест под брадичката и загреба енергично към брега, теглейки Джордино след себе си. Пит ги проследи с поглед, докато не видя как Джордино се усмихна лукаво, махайки с ръка за довиждане. Малък нечестив хитрец, рече си наум Пит. Как се наслаждава, че пътува гратис.
След като снади всички дължини на найлоновото въже в едно, Пит завърза единия му край за полупотъналата лодка, а другия препаса през кръста си. След това заплува към брега. Инертното тегло обаче се оказа твърде тежко просто да го тегли. Той трябваше да спира във водата, да издърпва въжето към себе си и след като спечелеше така известно разстояние, повтаряше процедурата. Водното течение му помагаше дотолкова, че избутваше лодката дъгообразно към брега. След като измина двайсет метра, той най-накрая почувства твърда почва под краката си. Вече можеше да използва допълнителни начини, за да изтегли лодката върху скалния шелф. С последни сили се изпълни с благодарност, когато Мейв и Джордино нагазиха във водата и му помогнаха да издърпа лодката на брега.