— А жените? Как я караха Бетси и Марион? — запита Карлайл.
Очите на Скагс помръкнаха.
— Горката Марион! Тя беше толкова мила, предана и скромна. Работила като прислужничка и я бяха осъдили за кражба на провизии от килера на господарите й. Умря при раждането на дъщеричката си. Джон Уинкълман не можа да го преживее. Полудя и се нахвърли да убива бебето. Вързахме го за едно дърво и го оставихме така четири дни, докато дойде на себе си. След това не беше същият човек. Докато бях на острова, почти не проронваше дума.
— А Бетси?
— Тя беше от друго тесто. Силна като въглекопач. Имаше влияние над всеки мъж. Няколко години след като поотрасна отгледаното от нея дете на Марион, тя роди две момченца. Дорсет и Бетси бяха отдадени един на друг.
— Защо не тръгнаха с теб?
— По-разумно беше да останат на острова. Предложих им да се застъпя пред губернатора да ги освободи, но те не посмяха да рискуват и бяха прави. Още с пристигането им в Австралия затворническата полиция щеше да вземе децата и да ги обяви за сираци. Вероятно Бетси щеше да я сполети съдбата да стане тъкачка в мизерните условия на женската фабрика в Парамата, а Джес положително щеше да свърши в затворническите казарми в Сидни. Те сигурно никога нямаше да видят отново децата си, нито двамата да се срещнат. Обещах им, че докато съм жив, те ще бъдат забравени заедно с жертвите на „Гладиатор“.
— И Уинкълман ли остана?
Снагс кимна и поясни:
— Той се настани в една пещера на хълма в северния край на острова и заживя сам.
Карлайл се умълча и се замисли върху удивителния разказ на Скагс.
— Значи през всичките тези години ти не си разкрил никому за тяхното съществуване.
— По-късно си дадох сметка, че ако бях нарушил обещанието да си мълча, оня негодник, губернаторът на Нови Южен Уелс, щеше да изпрати кораб да ги прибере. На него му се носи славата, че е готов да обърне света, само и само да открие избягал затворник. — Скагс извърна леко глава и се загледа през прозореца в корабите в пристанището. — След като се върнах у дома, не сметнах за нужно да разказвам историята със сала от „Гладиатор“.
— И повече не си ли ги виждал, откакто двамата с Кокран отплавахте за Сидни?
Скагс поклати глава.
— Беше тъжна раздяла. Бетси и Джес стояха на брега с малките си момченца в ръце и с дъщерята на Марион до тях и имаха вид на щастливи майка и баща. Бяха заживели живот, какъвто щеше да е невъзможен за тях в цивилизования свят. — Той с презрение натърти на думата „цивилизован“.
— А какво възпираше Кокран да не се разбъбри?
Очите на Скагс леко заблестяха.
— Както вече споменах, той си имаше тайна, която не искаше да се разчува, особено след като се надяваше отново да тръгне по море. Потъна заедно със „Занзибар“ в Южнокитайско море през 67-ма.
— Не си ли се питал какво е станало с Джес и Бетси?
— Не беше нужно — отвърна Скагс многозначително. — Просто знам.
Карлайл повдигна учуден вежди.
— Ще ти бъда признателен, ако ми кажеш.
— Четири години след като отплавах, един американски китоловен кораб забелязал острова и се насочил натам, за да напълни буретата си с питейна вода. Джес и Бетси посрещнали екипажа и разменили с моряците плодове и прясна риба за дрехи и готварски съдове. На капитана казали, че са мисионери, които били изхвърлени на острова, след като корабът им се разбил. Не минало много време и други китоловни кораби започнали да спират там, за да се запасяват с вода и храна. Един от капитаните на тези кораби дал на Бетси семена срещу шапки, които тя плетяла от палмови листа, и двамата с Джес започнали да обработват няколко акра орна земя и да садят зеленчуци.
— Откъде научи всичко това?
— Те започнаха да ми пращат писма по китоловците.
— Все още ли са живи? — попита Карлайл с нарастващ интерес.
Очите на Скагс се изпълниха с тъга.
— Джес загинал по време на риболов преди шест години. Внезапна буря разбила лодката му. Според Бетси той вероятно си е ударил лошо главата и се е удавил. Последното й писмо, придружено с малък пакет, пристигна само преди два дни. Пише, че умира от някакво заболяване в стомаха.
Карлайл стана и отиде до едно олющено капитанско писалище, което Скагс бе използвал през всичките си пътувания след потъването на „Гладиатор“. Издърпа чекмеджето, извади оттам едно пакетче и го отвори. Вътре имаше кожена торбичка и сгънато писмо. Карлайл седна отново на мястото си, извади очила за четене и хвърли поглед на изписания текст.