— Е, не може да се каже, че е лъскава и елегантна — отбеляза замислен Джордино.
— Нито ще влезе в състезанията за купата на Америка — добави Пит.
— Вие двамата не можете да видите вътрешната й красота — развихри въображението си Мейв. — Трябва да й дадем име. Редно е да я кръстим. Какво ще кажете, ако я наречем „Горе главата!“?
— Подходящо е — каза Пит, — но не съвпада със суеверията на мореплавателите, свързани с морето.
— А защо да не е „Прекрасната Мейв“? — предложи Джордино.
— Знам ли — рече Пит. — Изтъркано е, но добре звучи. Ще гласувам за него.
Мейв се разсмя.
— Поласкана съм, но скромността повелява да е нещо по-подходящо, да речем като „Дансинг Дороти — 2“.
— Значи сме двама срещу един — обяви тържествено Джордино. — Остава „Прекрасната Мейв“!
Предавайки се, Мейв отиде да вземе една бутилка от ром, изхвърлена от Родни Йорк, и я напълни с морска вода за кръщаването.
— Кръщавам те „Прекрасната Мейв“ — започна тя през смях и счупи бутилката в една от буковите греди, завързана за поплавъците. — Плавай по моретата със скоростта на морска сирена!
— Сега е ред да изпробваме нашите способности — рече Пит.
Той им раздаде въжетата, завързани за предния отсек на средния корпус. Всеки направи клуп от свободния край на въжето и го стегна около кръста си, стъпи здраво на крака и се наведе напред. Бавно и неохотно, лодката започна да се плъзга по дървените трупи, разположени на земята като железопътни релси. Все още немощни от липсата на силна храна и от скорошните изпитания, тримата бързо изчерпаха слабо възстановените си сили, докато теглеха плавателния съд към една двуметрова стръмнина, граничеща с водата.
Както можеше да се очаква, на Мейв скоро й излезе душата и в един момент вече не беше в състояние да направи нито крачка повече и се свлече на ръце и колене; сърцето й силно биеше и тя едва си поемаше въздух. Пит и Джордино издърпаха инертното тегло на още десет метра, след което и те хвърлиха въжетата и се проснаха на земята пред Мейв. Сега лодката се поклащаше в края на двете букови релси, поставени косо под леките вълни.
Минаха няколко минути. Слънцето бе изминало четвърт от пътя си по източния хоризонт, а морето не даваше никакви признаци за вълнение. Пит изхлузи въжения клуп от кръста си и го метна в лодката.
— Не виждам причина да отлагаме повече неизбежното. — Той се качи в кокпита, провеси надолу закачения на панти извънбордов двигател и дръпна стартовото въже. Този път той запали на втория път.
— Вие двамата ще дадете ли един последен тласък на разкошната ни яхта към ръба? — подвикна той на Мейв и Джордино.
— След като бъхтих толкова неуморно, че наруших покоя на хормоните си — изнегодува Джордино, — какво ще има като за мен вътре?
— Голям джин и тоник за сметка на заведението — отвърна Пит.
— Обещания и само обещания. Това е най-жестокият вид садизъм — измърмори Джордино; той обгърна с мускулестата си ръка кръста на Мейв, повдигна я на крака и рече: — Ставай, прекрасна лейди, време е да се сбогуваме сърдечно с този ограден от скали ад.
Двамата се приближиха зад лодката, опънаха ръце с дланите върху кърмата и започнаха да бутат с колкото сила им бе останала. „Прекрасната Мейв“ помръдна едва-едва, после, когато предният отсек се наклони от ръба върху релсите, тя набра скорост и кърмата се повдигна. Лодката увисна така за секунда-две, после хлътна във водата със силен плисък, който пръсна настрани, и накрая легна хоризонтално върху водната повърхност. Обосновката на Пит да запали извънбордовия двигател още сега, се разбра, когато той успя мигновено да овладее лодката, подета от водното течение, и бързо я завъртя обратно към ръба на ниската скала. Веднага щом носовата част леко се удари в отвесната стена, Джордино хвана Мейв за китките и внимателно я спусна върху покрива на рубката. После сам скочи и с гъвкавостта на гимнастик падна на краката си до Мейв.
— Дотук беше забавната част на програмата — обяви Пит, докато обръщаше отново лодката.
— Да вдигаме ли моите платна? — попита Мейв, натъртвайки с гордост на постижението си.