— Още не. Ще се движим с двигател покрай подветрената страна на острова, където морето е по-спокойно, а после ще изпробваме по вятъра.
Джордино помогна на Мейв да мине покрай рубката и да влезе в кокпита. Двамата седнаха да си починат малко, докато Пит превеждаше лодката през канала и вълните, които обливаха северния и южния бряг на двата пусти острова. Едва излязоха в открито море, и акулите се появиха.
— Вижте! — посочи Джордино. — Нашите приятели отново са тук. Бас ловя, че компанията ни им е липсвала.
Мейв се наведе от лодката и се вгледа в дългите сиви форми, които се движеха под повърхността.
— Нова група придружители — рече тя. — Това са така наречените мако.
— Дето имат назъбени и неравни зъби, по които само един ортодонтист може да се прехласне, нали?
— Същите.
— Защо ми вадят душата? — изстена Джордино. — Никога не съм си поръчвал акула в ресторант.
Половин час по-късно Пит даде нареждане:
— Добре, дайте да опитаме платната и да видим що за лодка сме измайсторили.
Джордино разгърна подобните на рогозка платна, които Мейв старателно бе нагъвала като мех на акордеон, и вдигна успешно главното платно, а Мейв издигна бизана. Платната се издуха и Пит отиде при румпела, за да промени курса на лодката спрямо вятъра, насочвайки я североизточно срещу западния вятър.
Всеки яхтсмен щеше да се търкаля от смях на палубата си, ако видеше как „Прекрасната Мейв“ гордо пори вълните. Някой високопрофесионален корабен конструктор пък щеше да засвирука химна на клуб „Мики Маус“. Но странната на вид платноходка щеше да се смее последна. Страничните поплавъци се врязваха във водата и поддържаха стабилността й. Тя откликваше удивително на кормилото и поддържаше нос право по курса, без да се оставя да бъде отклонявана настрани. Разбира се, имаше проблеми, свързани с такелажа й. Но забележителното беше, че тя пое към морето така, сякаш бе родена там.
Пит хвърли последен поглед на остров Злините. После сведе поглед към пакета, увит в парче от дакроновото платно, който съдържаше бордовия дневник и писмата на Родни Йорк. Той си даде обет, че ако оживее през следващите няколко дни, ще занесе последното свидетелство на Йорк до живите му родственици, надявайки се, че те ще организират експедиция, която да го върне в родината му и да бъде погребан край залива Фалмът в скъпия му Корнуол.
45.
На десетия етаж на модернистично здание, цялото остъклено и във формата на пирамида, намиращо се в едно от предградията на Париж, група от четиринайсет мъже се бе разположила около много дълга абаносова заседателна маса. Безупречно облечени, притежаващи огромна власт, несметно богати и със сериозни лица, директорите на многостранния съвет по търговия, известен на най-осведомените просто като „фондацията“ — институция, посветена на създаването на едно-единствено правителство с глобална икономика — си стиснаха ръце и си размениха по няколко приказки, преди да седнат и да започнат деловата си работа. Обикновено те се събираха три пъти в годината, но този ден бяха свикали извънредна сесия, за да обсъдят последната неочаквана заплаха за широко разпространените си дейности.
Мъжете в залата представляваха международни институции и правителства. Само един високопоставен член от южноафриканския картел се занимаваше изцяло с продажбата на качествени диаманти. Един белгийски индустриалец от Антверпен и един предприемач на недвижими имоти от Ню Дели, Индия, изпълняваха ролята на посредници между фондацията и огромния незаконен поток от промишлени диаманти за Блока на ислямските фундаменталисти, който се бореше да създаде собствени системи за ядрено унищожение. Милиони от тези по-малки промишлени диаманти се продаваха тайно на Блока, за да изработва съвършено точни уреди и съоръжения, необходими за изграждането на такива системи. По-големите и по-качествените диаманти се използваха за финансирането на вълнения в Турция, Западна Европа, Латинска Америка и някои държави от Южна Азия и всяка друга гореща точка в света, където подривни политически организации подпомагаха многото други интереси на фондацията, включително продажбата на оръжие.
Всички тези мъже бяха известни на медиите — те до един бяха знаменитости в техните си области, но за нито един не можеше да се каже, че е член на фондацията. Това се знаеше под секрет само от присъстващите в залата и от най-близките им сътрудници. Те прекосяваха океани и континенти, изплитайки мрежите си по знайни и незнайни места, и оставяха жертви след себе си по пътя им към натрупване на нечувани печалби.