Южноафриканецът млъкна и огледа кутията.
— Това не е в стила на Гейб Страусър. Той не е известен като вятърничав човек.
— Нито като добър хумористичен стихоплетец, ще добавя аз — отбеляза френският моден дизайнер.
Южноафриканецът развърза панделката, отвори капака и надникна вътре. Лицето му пребледня и той така внезапно скочи на крака, че столът му се катурна назад. После се втурна към прозореца, отвори го и започна да повръща.
Изумени, другите мъже около масата се надигнаха от местата си и наобиколиха кутията, за да видят противното й съдържание. Едни реагираха като южноафриканеца, други онемяха от ужас, останалите — онези, които бяха поръчвали жестоки убийства, изкачвайки се по пътя към богатството, гледаха със сериозни лица, без да показват никакви чувства, окървавената глава на Гейб Страусър, с уродливо изцъклени очи и пълна с диаманти уста.
— Явно, преговорите на Страусър са били безуспешни — заговори японецът, потискайки с мъка надигащата се в гърлото му ярост.
След като минаха няколко минути, докато се съвземат, председателят повика началника на охраната на фондацията и му нареди да изнесе главата. После се обърна към членовете, които бавно започнаха да се връщат по местата си.
— Моля ви да запазите пълна тайна за това, което видяхте току-що.
— А какво ще правим с касапина Дорсет? — попита с рязък тон руснакът, чието лице бе почервеняло от гняв. — Той не бива да мине безнаказано, задето убива представители на фондацията.
— И аз съм на същото мнение — подкрепи го индиецът. — Отмъщението трябва да стане наша първостепенна задача.
— Ще бъде грешка, ако действаме прибързано — предупреди ги председателят. — Няма да е разумно да привличаме вниманието върху себе си, прибягвайки до отмъщение. Един грешен ход в опита да унищожим Дорсет, и дейността ни ще бъде изложена на изпитателни погледи. Мисля, че ще е най-добре да подкопаем основите на Артър Дорсет от друга посока.
— Нашият председател има право — обади се холандецът със слабия си, но разбираем английски. — Засега е по-добре да не правим нищо на Дорсет, а после да действаме, когато той стъпи накриво, защото много ясно — човек като него не може да не направи огромна грешка някой ден в близко бъдеще.
— Какво предлагате?
— Да стоим настрана и да го чакаме да се появи.
Председателят намръщи лице.
— Не разбирам. Мислех, че ставаше дума да продължим офанзивата.
— Засипвайки пазара със запасите си от диаманти, той ще сведе до нула резервните си авоари — поясни холандецът. — На него ще му е нужно най-малко година, за да покачи цените на цветните камъни и да събере печалба. Междувременно ние ще сложим ръка върху диамантения пазар, ще поддържаме нашите запаси и ще следваме пътя на Дорсет, като поемем контрола над останалата продукция от цветни скъпоценни камъни. С него ще бъде свършено. Икономическите ми шпиони казват, че Дорсет се е съсредоточил в цветни камъни, по-известни на широката публика, а загърбил по-редките.
— Можете ли да ни дадете пример за по-рядък камък?
— Сещам се за александрит, цаворит и червен берил.
Председателят обходи с поглед останалите мъже около масата.
— Какво е вашето мнение, господа?
Английският издател се наведе напред със здраво стиснати юмруци.
— Страхотна идея! Нашият експерт по диамантите намери начин да надвием Дорсет на собствената му игра, с която превръща временно спадналата стойност на диамантите в наше предимство.
— В такъв случай приемаме ли предложението? — попита председателят с усмивка, която съвсем не беше весела.
Всички вдигнаха ръка и четиринайсет гласа потвърдиха в хор:
— Да!
Четвърта част
Катастрофа в рая
46.
16 февруари 2000,
Хонолулу, Хаваи
Един морски сержант с пясъчен цвят на косата, облечен в избелели от слънцето къси панталони и риза на червени шарки, пиеше бира от кутия пред телевизионен апарат, възпроизвеждащ филмовата лента от един видеокасетофон. Той седеше отпуснат блажено върху диван, който бе задигнал от единия от двата луксозни хотела на хавайския остров Ланай по време на преустройството му. Филмът се казваше „Дилижансът“ — стара епопея с Джон Уейн. На главата си бе сложил каска с вградено устройство за създаване на мнима действителност, която бе купил от един магазин за електроника в Хонолулу. След като свържеше каската с видеокасетофона, той можеше да „влезе“ в телевизионния екран и да „се смеси“ с актьорите в епизодите от филма. Сега тъкмо бе се проснал до Джон Уейн на покрива на дилижанса по време на една кулминационна сцена с преследване и стреляше в преследващия ги индианец, когато силен сигнален звънец се намеси в действието. Сержантът с неохота свали каската и хвърли поглед на мониторите на охранителната система, които засичаха стратегически райони около поверителното съоръжение, което той охраняваше.