— Преди около четири месеца дойде един мъж с препоръчителни писма от Управлението за национална безопасност и надникна тук-там. След няма и двайсет минути си тръгна. Вие сте следващите, които идвате оттогава.
— Ние ще трябва да свалим антената и да си тръгнем оттук до довечера по някое време — обади се Гън.
— Мога ли да попитам, сър, къде ще бъде поставена отново?
— Как ще реагирате, ако ви кажа, че ще бъде бракувана?
— Ни най-малко няма да ме изненада — отвърна сержантът. — След като от няколко години нито се ремонтира, нито се поддържа, тази толкова стара чиния вече започва да гние от природните стихии.
Гън се развесели, като усети, че морският пехотинец с удоволствие се впуска в подробности, възползвайки се от възможността да си поговори с някого.
— Можем ли да минаваме и да се залавяме за работа, сержант?
Сержантът веднага отдаде чест и бързо натисна един бутон, който по електрически път отвори портала. След като служебната кола се изгуби от поглед в тунела, той се отдръпна встрани и започна да маха на шофьорите на камионите и крана. Когато и последното превозно средство изчезна във вулкана, сержантът затвори портала, влезе в караулното помещение, където отново се преоблече в късите панталони и ярката риза и освободи бутона за прекъсване на видеокасетофона си. Сложи си пак каската и върна лентата, докато отново се присъедини към Джон Уейн в момента, в който той отблъскваше индианците.
— Дотук добре — каза Гън на Моли.
— Как можа да кажеш на това хубаво младо момче, че ще хвърлим антената на бунището — смъмри го тя.
— Просто го попитах „как ще реагира, ако…“.
— Ние се сдобихме с фалшиви официални документи, пребоядисахме стара кола, за да изглежда като официално превозно средство на НЮМА и сега ще крадем държавна собственост… — Моли не довърши мисълта си, само заклати глава в знак на почуда, после добави: — Направо ще ни обесят на паметника на Вашингтон.
— С удоволствие ще платя тази цена, стига да спасим близо два милиона души от мъчителна смърт — каза Гън без капка съжаление.
— Какво ще стане, след като отклоним акустичната вълна? — попита Моли. — Ще върнем ли антената обратно тук?
— Аз не бих постъпил по друг начин. — Той я изгледа така, сякаш въпросът й го изненада, после се усмихна лукаво. — Освен, разбира се, ако не се случи така, че я изпуснем на дъното на океана.
При Сандекър планът също не вървеше много гладко. Независимо че много разчиташе на системата „стари приятели — адмирали от Военноморските сили“, той не успя да убеди никого от заемащите отговорни постове да му заемат за известно време самолетоносача „Рузвелт“ и неговия екипаж. Някъде по веригата на разпорежданията между президента и адмирала, командващ операциите на Тихоокеанския флот, някой бе отхвърлил молбата му.
Сандекър крачеше напред-назад в кабинета на адмирал Джон Овърмайър в Пърл Харбър като разярен глиган в клетка, на който са взели малкото му.
— По дяволите, Джон! — повиши тон Сандекър. — Като си тръгвах от адмирал Бакстър от Комитета на началник-щабовете, той ме увери, че е дадено съгласие да използвам „Рузвелт“ за разполагането на акустичен отражател. А сега си седнал да ми разправяш, че не мога да го получа.
Овърмайър, як и набит като фермер от Индиана, вдигна ръце в знак на раздразнение.
— Не обвинявай мен, Джим. Мога да ти покажа заповедите.
— Кой ги е подписал?
— Адмирал Джордж Касиди, командващ военноморския окръг на Сан Франциско.
— Дявол го взел, какво общо с тази работа може да има един канцеларски плъх, който ръководи фериботи?
— Касиди не ръководи фериботи — каза с отегчение Овърмайър. — Той отговаря за цялото тихоокеанско тилово командване.
— Но той не е над теб.
— Пряко не, но ако реши да си покаже рогата, тогава всеки плавателен съд, превозващ продоволствия за корабите ми оттук до Сингапур, може да бъде забавен за неопределено време.
— Не ме успокоявай, Джон. Касиди няма да протака нарочно нещата и ти много добре го знаеш. Нали кариерата му ще отиде на кино, ако допусне с раздразнението си да попречи на снабдяването на флота ти.
— Каквото искаш си мисли — рече Овърмайър. — Но това няма да промени положението. Аз не мога да ти дам „Рузвелт“.
— Дори за някакви си седемдесет и два часа?