Моли се бе преоблякла в удобни зеленикавобежови къси панталони и блуза и седеше наблизо под малък брезентов навес, откъдето приемаше и предаваше съобщения и разрешаваше всеки проблем, възникнал по време на демонтажа и превозването на частите до товарната платформа.
Тя излезе от навеса и подаде бутилка студена бира на Гън.
— Видът ти плаче за нещо, което да намокри сливиците ти — каза му тя.
Гън й кимна с благодарност и прекара бутилката по челото си.
— Сигурно съм изпил двайсет литра течности, откакто дойдохме.
— Как ми се ще Пит и Джордино да са тук! — В гласа й имаше тъга. — Толкова ми липсват.
Гън се загледа в земята.
— Те липсват на всички нас. Сигурен съм, че сърцето на адмирала се къса от мъка.
Моли смени темата.
— Как ти се струва? — кимна тя към полудемонтираната антена.
— Опъваше ни се на всеки сантиметър. Но работата вече върви по-бързо, след като разбрахме как да действаме.
— Жалко — заключи Моли, след като обходи със замислен поглед трийсетината мъже и четирите жени, които часове наред усилено се мъчеха да разглобят на части и да свалят антената; по всяка вероятност тяхната съвестност и неуморните им усилия щяха да се окажат напразни в един възвишен опит да спасят толкова много хора, ако целият този труд отиде за едното нищо.
— Недей да отписваш Джим Сандекър — каза Гън. — Независимо че Белият дом му попречи да осигури „Рузвелт“, хващам се на бас за една вечеря с приглушена светлина и музика, че той ще намери друг.
— Дадено! — отвърна тя с лека усмивка. — Много ще се радвам да загубя такъв бас.
В четири часа сутринта Сандекър се обади на Моли. В гласа му не се долавяше и следа от умора.
— Кога очаквате да приключите?
— Руди смята, че ще натоварим последната секция на борда на „Ланикай“…
— Къде? — прекъсна я Сандекър.
— На „Ланикай“, малък товарен кораб, обслужващ островите, който наех, за да закараме антената до Пърл Харбър.
— Пърл Харбър отпада. Кога най-късно ще тръгнете оттам?
— След пет часа — отвърна Моли.
— Времето ни притиска. Напомни на Руди, че ни остават по-малко от шейсет часа.
— Щом като няма да отплаваме за Пърл Харбър, накъде да тръгнем?
— Поемете курс към залива Халауа на остров Молокай — нареди Сандекър. — Намерих друга платформа за поставянето на отражателя.
— Друг самолетоносач ли?
— Нещо още по-добро.
— Заливът Халауа е на по-малко от сто километра оттатък канала. Как успяхте да го уредите?
— Онези, които не очакват дарове от случайността, спечелват съдбата.
— Много сте потаен, адмирале — отбеляза Моли, изпълнена с любопитство.
— Просто кажи на Руди да почва да прибира, за да стигнете на Молокай не по-късно от десет часа тази сутрин.
Тя тъкмо изключи портативния телефон и под навеса влезе Гън.
— Разглобяваме последната секция — съобщи той изтощен — и след това се изнасяме оттук.
— Обади се адмиралът — уведоми го Моли. — Нареди да закараме антената в залива Халауа.
— На Молокай? — присви питащо очи Гън.
— Такова беше нареждането — отвърна тя категорично.
— Какъв кораб предполагаш, че е извадил от ръкава си?
— Уместен въпрос. Нямам представа.
— Дано да става за целта — смотолеви Гън, — иначе ще трябва да спуснем завесата.
47.
Нямаше луна, но морето искреше със синьо-зелена фосфоресцираща светлина под блещукането на звездите, които изпълваха небето от хоризонт до хоризонт като безкрайни градски светлини. Вятърът бе променил посоката си — духаше от юг и тласкаше стремително „Прекрасната Мейв“ на североизток. Платната от зелено-жълти букови листа се издуваха като татуирани женски гърди, а лодката подскачаше върху вълните като муле сред породисти коне. Пит изобщо не бе си представял, че този тромав плавателен съд ще плава толкова добре. Вярно, той никога нямаше да печели овации, но ако Пит затвореше очи, спокойно можеше да си представи, че се намира на първокласна яхта, която безгрижно се плъзга по водата.