Докато малката лодка плаваше покрай най-крайната точка на острова, а гърбът на вулкана я прикриваше от обсега на движещия се лъч на фара, Пит се почувства като каторжник в стар филм, който се опитва да прехвърли затворническата ограда под облъчващите навсякъде прожектори. Колкото и да беше странно, тримата започнаха да разговарят помежду си шепнешком, сякаш някой щеше да ги чуе сред лекия тътен на вълните.
— Колко още остава до тесния залив? — тихо подвикна към Мейв Пит.
— Мисля, че е на километър по брега оттатък фара — отвърна тя, без да се обръща.
Лодката бе се отклонила значително след завиването й от изток на север покрай брега и сега на Пит му беше трудно да поддържа постоянен курс. Той вдигна ръка като знак за Джордино да запали извънбордовия мотор. Сърцебиенето и на тримата замря, а след това изведнъж се ускори, когато Джордино дръпна стартеровото въже десет, двайсет, трийсет пъти без резултат.
Джордино спря, за да разтрие отмалялата си ръка и впервайки заплашителен поглед в стария мотор, започна да му говори:
— Не запалиш ли при следващото дръпване, ще се нахвърля върху теб и ще изпотроша ненужно всеки болт в картера ти. — После хвана здраво въжето и го дръпна с всичка сила; моторът изсумтя, изпускателната му тръба изхвърли няколко кълба дим и накрая запърпори равномерно. Джордино избърса потта от лицето си и доби доволен вид. — Още едно приложение на закона на Джордино — рече той задъхан. — Всяко механично средство таи дълбоко в себе си страх да не бъде захвърлено на боклука.
Сега, след като Джордино пое управлението на плавателния съд с извънбордовия двигател, Пит свали платната и извади хвърчилото си от кормилната рубка, сръчно закачи с примка една намотка от тънко въже за палубата на лодката, после върза намерения в лагера на Йорк малък грайфер за въжето на сантиметри под мястото, където бе закачил хвърчилото. Накрая седна и зачака, дълбоко убеден, че шансът за успех на онова, което си бе наумил, е едно на хиляда.
— Дай курс наляво — предупреди Мейв, сочейки с ръка посоката. — На петдесет метра право напред има остри скали.
— Курс наляво — потвърди Джордино и издърпа ръчката на кормилото на извънбордовия мотор към себе си, завъртайки носовите части под ъгъл двайсет градуса спрямо брега. Той не изпускаше от поглед бялата пяна, която се въртеше около няколко черни скали, стърчащи над повърхността, докато не ги подмина.
— Мейв, виждаш ли вече нещо? — попита Пит.
— Не мога да кажа със сигурност. Никога не ми се е налагало да търся проклетия залив по тъмно — отвърна тя сприхаво.
Пит изучаваше вълните. Те ставаха все по-отвесни и по-близко една зад друга.
— Наближаваме дъно. След още трийсет метра ще трябва да извием към по-дълбоки води.
— Не, не! — възбудено възрази Мейв. — Струва ми се, че мярнах пролука между скалите. Да, сигурна съм. Това е заливът, който води към най-широкия бряг.
— На какво разстояние е? — попита Пит.
— На шейсет-седемдесет метра — отговори тя и се изправи на колене, сочейки към скалите.
Вече и Пит го видя. Беше вертикален отвор в лицевата част на палисадите, който тъмнееше в сянката, образувана от лунната светлина. Пит наплюнчи пръст и изпробва вятъра. Той продължаваше да духа от изток.
— Десет минути — помоли се той под носа си. — Нужни са ми само десет минути. — Обърна се към Джордино. — Ал, ще можеш ли да ни задържиш на място, като се доближим на около двайсет метра от входа?
— Няма да е много лесно при това вълнение.
— Направи всичко възможно. — После каза на Мейв: — Хвани лоста на кормилото и насочи носа право към вълните. Обединете усилия с Ал, за да не позволите на лодката да се извърти странично.
Пит разгъна разпънките на собственоръчно направеното хвърчило. Опънатата дакронова повърхност стигаше до височина два и половина метра. Той я вдигна над борда на лодката и се изпълни със задоволство, когато тя политна от ръцете му при първия порив на вятъра. Той отпусна въжето и хвърчилото започна да се издига и да се врязва все по-високо в зазоряващото се небе.