Пит премести дулото си към единия лакът на Мърчант.
— Хайде, че бързам. Ако не искаш да бъдеш двойно осакатен, предлагам ти да говориш, при това да говориш истината, иначе отсега нататък ще ти е много трудно да си миеш зъбите.
— Синовете на госпожица Флечър работят в мините с останалите работници. Държат ги при другите в охраняемия лагер.
Пит се обърна към Мейв.
— Твой ред е.
Мейв погледна Мърчант право в очите, лицето й бе напрегнато от гняв.
— Той лъже. Джак Фергюсън, надзирателят, отговаря за децата ми. Той никога не би ги изпуснал от поглед.
— А къде се навърта той? — попита Джордино.
— Фергюсън живее в една от къщата за гости в имението, за да е на разположение на баща ми по всяко време — поясни Мейв.
Пит се усмихна безчувствено на Мърчант.
— Съжалявам, Джон, отговорът беше грешен. Това ще ти струва един лакът.
— О, недей, моля те, недей! — смънка през стиснати от болка зъби Мърчант. — Печелиш. Когато не работят в мините, Фергюсън държи близнаците в квартирата си.
Мейв пристъпи напред и се надвеси над Мърчант; изглеждаше като обезумяла от представата за страданията, на които бяха подложени синовете й. Самоконтролът й рухна и тя силно удари няколко плесника по лицето му.
— Да принуждавате шестгодишни деца да работят в мините! Що за садистични чудовища сте вие!
Тя избухна в неудържим плач и Джордино обви ръка около кръста й, за да я издърпа назад.
Лицето на Пит изразяваше тъга и гняв. Той насочи цевта на милиметър от лявото око на Мърчант.
— Още един въпрос, приятелю Джон. Къде спи пилотът на вертолета?
— В момента лежи в клиниката на дружеството със счупена ръка — отвърна мрачно Мърчант. — Но не се надявай, че ще го принудиш да ви измъкне с вертолета от острова.
Пит кимна и се усмихна заговорнически на Джордино.
— Притрябвал ни е! — рече той и посочи с брадичка към вградения гардероб. — Ще ги затворим там.
— Да не би да ни убиете? — попита бавно Мърчант.
— По-скоро бих застрелял скункс. — Той посочи гардероба. — Но като отвори дума за това, ти и твоята малка приятелка ще бъдете вързани със запушени усти и заключени в гардероба.
Страхът на Мърчант пролича явно по тика в едното ъгълче на устата.
— Но ние ще се задушим вътре.
— Мога и да ви застрелям. Така че решавай.
Мърчант не каза нищо и не прояви съпротива, когато той и момичето бяха вързани с накъсаните на ленти чаршафи и бяха наблъскани безцеремонно в гардероба. Джордино премести почти половината мебели в спалнята и ги струпа до вратата на гардероба, за да не може да се отваря отвътре.
— Постигнахме онова, за което дойдохме — заключи Пит. — Затова да продължаваме пътя си към стария чифлик.
— Нали каза, че мога да нападна хладилника — възрази Джордино. — Коремът ми вече престъргва от глад.
— Сега нямаме време за това — рече Пит. — По-късно ще си направиш това удоволствие.
Джордино заклати тъжно глава и втъкна деветмилиметровия пистолет на Мърчант в колана си.
— Защо имам чувството, че в действие е конспирация с цел да бъде изчерпана кръвната ми захар?
51.
Седем часът сутринта. Синьо небе, неограничена видимост и море с ниски вълни, които се носеха като безшумни демони към невидими брегове, където щяха да се разбият и изчезнат. Беше обикновен ден като повечето дни в тропическите води край Хавайските острови — топли, с малко повече влажност и лек ветрец, който обикновено спадаше към пасатите. Беше събота — ден, когато плажовете край Уайкики и наветрената страна на острова бавно се събуждаха заедно с ранните птици, готвещи се за първото си гмуркане във водата в ранния утринен час. Скоро те щяха да бъдат последвани от хилядите местни жители и летовници, които с нетърпение предвкусваха безгрижните часове, когато щяха да поплуват в разпенените вълни, укротявани от крайбрежните рифове, а в по-късните часове на деня — да правят слънчеви бани върху горещия пясък. Унесени от спокойната атмосфера, на никого от тях и през ума не му минаваше, че този може би щеше да е последният му ден на земята.
„Глоумър Иксплорър“, с двата си големи гребни винта, от които само единият работеше с пълна мощност, напредваше неотклонно към мястото на смъртоносната акустична конвергенция, а в същото време излъчените от четирите източника звукови вълни вече прорязваха морето. Корабът щеше да закъснее точно с половин час, ако главният инженер Тофт не назорваше екипажа си да работи до изнемога. С ругатни и молби към двигателя, който, свързан с единствения работещ вал, се пренапрягаше в стойката си, той успяваше да го ускори с още половин възел. Инженерът се бе заклел, че ще закара плавателния съд до срещата му със съдбата преди определения час и с помощта на Бога — засега успяваше.