Дорсет не разбра за какво говори Пит.
— Смяташ да ме убиеш ли?
Пит поклати глава.
— Не аз съм твоят палач. Вулканите на острова ще изригнат. Да бъдеш погълнат от огнената лава, Артър, е напълно подходящ край за човек като теб.
Дорсет се овладя и леко се усмихна.
— Що за глупости приказваш?
— Много е сложно за обяснение. Не съм запознат изцяло с техническите подробности, но го научих от достоверен източник. Просто ще трябва да ми повярваш.
— Ти си напълно смахнат.
— „Маловерецо, защо се усъмни?“12
— Ако ще стреляш — заговори Дорсет и в черното му като въглен око засвяткаха гневни пламъчета, — направи го веднага, бързо и точно.
Пит се усмихна равнодушно. Мейв и Джордино трябваше вече да се появят. Засега Артър Дорсет му бе нужен жив, в случай че приятелите му попаднат в ръцете на охраната.
— Съжалявам, но нямам време. А сега, ако обичаш, обърни се и тръгни нагоре по стълбите към спалните.
— Внуците ми! Не можете да ми вземете внуците — промълви той, сякаш изричаше божествено свидетелство.
— Поправка — децата на Мейв.
— Изобщо няма да успеете да минете през охраната.
— Двамата на портала вече са… как да кажа… извадени от строя.
— Значи ще трябва да ме убиеш хладнокръвно, а бас ловя, че няма да ти стигне смелостта да го направиш.
— Интересно, защо хората си мислят, че не мога да гледам кръв? — Пит обгърна с пръст спусъка на карабината. — Хайде, Артър, тръгвай, че ще прострелям ушите ти.
— Ами давай тогава, гаден страхливецо! — изсъска Дорсет. — Вече изби едното ми око.
— Ти май още не си наясно с положението, така ли? — Буен гняв изпълни Пит от наглата войнственост на Дорсет. Той вдигна леко карабината и внимателно натисна спусъка. Оръжието издаде силен пукот през заглушителя и парче от лявото ухо на Дорсет изхвръкна върху килима. — Хайде, тръгвай към стълбите. Едно погрешно движение, и ще получиш куршум в гръбнака.
В хищническото черно око нямаше и следа от болка. Дорсет разтегли устни в зловеща усмивка, от която Пит неволно потрепери. После сложи ръка върху разкъсаното си ухо и се обърна към вратата.
В този момент в кабинета влезе Будика, изправена величествено, облечена с копринена рокля, която подчертаваше извивките на съразмерното й тяло, и стигаше до средата на коленете й. Тя не разпозна Пит в униформата на пазача, нито забеляза, че баща й току-що е пострадал.
— Какво стана, татко? Стори ми се, че чух изстрел… — И тогава видя, че през пръстите на ръката му, притиснала ухото, тече кръв. — Но ти си ранен!
— Имаме неканени гости, дъще — рече Дорсет.
Той сякаш имаше очи на тила си — толкова беше сигурен, че вниманието на Пит се отклони за миг към Будика. Отначало тя не разбра за какво говори баща й. Когато се спусна към него, за да види раната му, с крайчеца на окото си зърна лицето на Пит. За част от секундата по лицето й се изписа объркване, после изведнъж го позна и очите й се отвориха широко.
— Не… не, това е невъзможно!
За този миг на отвличане на вниманието Дорсет бе подготвен. С рязко движение той се извъртя, перна с ръка цевта на карабината и я изби настрани.
Пит инстинктивно натисна спусъка. Дъжд от куршуми се посипа върху портрета на Чарлс Дорсет над камината. Физически изтощен и нестабилен от безсъние, времето за реагиране на Пит се оказа малко по-дълго, отколкото бе нужно. Напрежението и преумората през последните три седмици си казаха думата. Като в забавен каданс той видя как карабината се отскубна от ръцете му, полетя през стаята и изчезна зад прозореца.
Дорсет се нахвърли върху Пит като разярен носорог. Пит се вкопчи в него, полагайки усилия да се задържи на краката си. Но по-тежкият мъж движеше огромните си юмруци като пилотонабивачи и се опитваше да забие палци в очите му. Пит въртеше глава, за да се предпази, но един юмрук го улучи отстрани по главата, над ухото. Искри му излязоха от очите и главата му се замая. Той отчаяно се сви надве и се извърна на една страна, за да избегне градушката от удари по главата.
Дорсет се надвеси над него, но Пит успя да отскочи в противоположната посока. Някогашният копач на диаманти бе изпращал мнозина в болница, удряйки само с юмруци, подпомаган от раменете и свити в лактите ръце, набити от мускули. По време на буйната си младост в мините той се бе перчил, че никога не прибягва до ножове и огнестрелни оръжия. Достатъчни му бяха едрото телосложение и силата му, за да отстрани от пътя си всеки, който се осмелеше да му излезе насреща. Дори в по-късните години, когато повечето мъже се отпускаха, Дорсет поддържаше тяло, яко като гранит.