Мейв беше разпределена да придружава на острова първата група от двайсет и двама души. Тя отмяташе в списъка с имената всеки, който слезеше по стълбичката, за да се качи в чакащата лодка „Зодиак“ — универсален гумен плавателен съд, проектиран от Жак Кусто. Вече се канеше да тръгне след последния пътник, когато първият офицер на кораба Тревър Хейнс я спря на стълбата. Мълчалив и истински красавец в очите на жените, той се чувстваше твърде неловко сред пътниците и рядко напускаше капитанския мостик.
— Кажете на вашите хора да не се плашат, ако видят, че корабът се отдалечава — предупреди я той.
Мейв се обърна и вдигна поглед към него.
— Къде отивате?
— Скоро на сто мили навътре в морето ще се извие буря. Капитанът не иска да рискува да излага пътниците на силно вълнение, след като може да го избегне. А в същото време не му се ще да отмени екскурзиите на острова, за да не ги разочарова. Смята да изтегли кораба на двайсет километра покрай брега и да свали друга група при колонията от делфини, после да се върне да ви вземе в определения час, а след това да прибере и другата група.
— Значи две групи ще бъдат на брега по едно и също време.
— Това е целта. По този начин ще бъдем готови да потеглим по-рано и да се озовем в относително спокойните води на пролива Брансфилд, преди бурята да връхлети тук.
— Сега си обяснявам защо не пуснахте котвата. — Мейв харесваше Хейнс. Той беше единственият корабен офицер, който не се опитваше да я приласкае, като отиде в каютата му на чашка питие след вечеря. — Тогава ще ви чакам след два часа — махна му тя с ръка.
— Ако възникне нещо непредвидено, имате портативен радиотелефон.
Тя повдигна малкия апарат, закачен за колана й.
— Първо вас ще уведомя.
— Поздравете от мен пингвините.
— Обезателно.
Докато „Зодиак“ се плъзгаше по водата, гладка и отразяваща като огледало, Мейв започна да запознава малката си група от безстрашни туристи с историята на мястото, към което пътуваха.
— Остров Сиймор е открит от Джеймс Кларк Рос през 1842 година. По-късно четирийсет норвежки изследователи са изхвърлени на острова, след като корабът им се разбива в ледовете, и през 1859 година те намират смъртта си тук. Ние ще посетим мястото, където те са живели до края на дните си, после ще направим кратка разходка до свещената земя, където са погребани.
— В онези там постройки ли са живели? — попита една госпожа, която вероятно караше осемдесетте си години, сочейки към няколко руини край малък залив.
— Не — отвърна Мейв. — Това са останки от изоставени английски китоловни станции. Тях ще разгледаме, преди да се поразходим край онзи скалист връх в южната част на път за колонията от пингвини.
— На острова живеят ли хора? — попита същата госпожа.
— Аржентинците имат научноизследователска станция в северния му край.
— Колко е разстоянието дотам?
Мейв се усмихна снизходително.
— Около трийсет километра. — Във всяка група винаги ще се намери някой, който да любопитства като четиригодишно хлапе, каза си тя наум.
Те вече виждаха острова съвсем ясно — голи скали и никаква растителност. Сенките им ги следваха на дълбочина два фатома3, когато навлязоха в залива. Край бреговата ивица не се разбиваха вълни; морето беше гладко до самия бряг и обливаше надводните скали с лек плясък, какъвто обикновено се наблюдава край малко езеро. Лодката наближи брега и морякът изключи извънбордния двигател. Единственият признак на живот беше появата на чисто бял буревестник, който прелетя плавно над тях като огромна снежинка.
Едва след като помогна на всички да слязат и да прегазят до каменистия бряг с високите си до коляното гумени ботуши, раздадени им на кораба, Мейв се обърна и проследи с поглед парахода, който набираше скорост и се отправяше на север.
„Полар Куин“ минаваше за доста малък според стандартите на туристическите кораби. Имаше дължина само седемдесет и два метра и обща товароносимост хиляда и петстотин тона. Беше строен в Берген, Норвегия, и специално пригоден за плаване в полярни води. Със здравата си като на ледоразбивач конструкция можеше да изпълнява същата функция, ако се наложеше. Надстройката и широката хоризонтална черта под долната палуба бяха боядисани в снежнобяло, а останалата част от корпуса — в яркожълто. Монтираните на носа и кърмата тласкащи устройства му позволяваха да заобикаля плаващи ледени късове и айсберги с ловкостта на заек. Удобните кабини бяха обзаведени в стила на скиорска хижа и имаха панорамни прозорци с изглед към морето. Допълнителните удобства включваха луксозни общ салон и зала за хранене, готвач, чиито кулинарни способности можеха да се причислят към категорията три звезди, фитнес център и читалня, пълна с книги и справочна литература за полярните области. Екипажът беше добре обучен и надвишаваше с двайсет души броя на пътниците.