Той насили нестабилните си крака да го отведат обратно при Мейв, силно изплашен, че може би ще намери тялото й в опожарен салон. Със свито сърце прекрачи прага, разделящ салона с кормилната рубка. Просторното помещение изглеждаше така, сякаш горелка бе преминала през него. Дебелата и яка обшивка от стъклено влакно бе попречила до голяма степен на горещината да проникне в преградните стени, но пък стъклата на прозорците я бяха пропуснали. Забележителното беше, че колкото и да бяха обгорени, запалителните материи на диваните и креслата не бяха пламнали.
Той хвърли поглед към Дирдри. Красивата й доскоро коса сега бе опърлена до черно, очите й бяха отворени и мътни, кожата й имаше цвета на сварен рак. Тънки струйки дим се издигаха от скъпите й дрехи във вид на лека мъгла. Тя приличаше на кукла, която е била метната за малко в пещ и после извадена. Смъртта я бе спасила от живот в неподвижно тяло.
Без да обръща внимание на собствените си болки и рани, Пит започна трескаво да разравя купчината от вещи и мебели, струпана върху Мейв. Тя трябва да е все още жива, разтревожен си помисли той. Трябва да го е дочакала, независимо от мъката и отчаянието й, че отново е загубила децата си. Той издърпа и последната вещ и я погледна с нарастващ страх. Вълна на облекчение премина през него, когато я видя да вдига глава и да се усмихва.
— Мейв — промълви той с пресипнал глас и се наведе да я вземе в прегръдките си. Едва тогава забеляза огромната локва кръв, която се бе събрала между краката й върху килима на пода. Той я притисна по-близо до себе си, главата й се облегна на рамото му, устните докоснаха бузата му.
— Веждите ти — прошепна тя със странна лека усмивка.
— Какво им е?
— Изгорели са, както и част от косата ти.
— Е, не мога всеки път да изглеждам елегантен и красив.
— За мен винаги си бил такъв. — Тогава очите й се овлажниха от тъга и загриженост. — Спасени ли са децата ми?
Той кимна.
— Ал отлетя минути преди да ни застигне огнената вихрушка. Те вече пътуват към безопасен бряг.
Лицето й беше бледо като лунна светлина. Тя приличаше на крехка порцеланова кукла.
— Досега не съм ти казвала, че те обичам.
— Аз го знаех — смънка той, мъчейки се да не се задави.
— А ти обичаш ли ме, макар и мъничко?
— Обичам те с цялата си душа.
Тя вдигна ръка и леко го докосна по обгореното лице.
— Моят чудат приятел, който непрестанно очаква следващия завой. Притисни ме силно, искам да умра в прегръдките ти.
— Няма да умреш — каза той, чувствайки как сърцето му се къса, а нищо не можеше да стори. — Двамата с теб ще живеем дълъг живот заедно, ще кръстосваме моретата и ще имаме куп деца, които ще научим да плуват като риби.
— „Двама скитници в морето, тръгнали да видят свят“ — прошепна тя едва чуто.
— „А още много свят има да се види“ — допълни Пит думите на песента.
— Преведи ме през лунната река, Дърк, преведи ме… — Лицето й като че ли се развесели.
След това клепките й трепнаха и се затвориха. Тялото сякаш увехна като попарено от студ цвете. Лицето й стана спокойно като на кротко спящо дете. Тя бе преминала реката и чакаше на другия бряг.
— Не! — Гласът му прозвуча като на виещо в нощта ранено животно.
Пит изпита чувството, че животът е напуснал и него. Той вече не се мъчеше да остане в съзнание. Не се бореше да излезе от черната мъгла, която го бе обгърнала. Отпусна хватката си с действителността и прегърна тъмнината.
57.
Намерението на Джордино да извърши бърз полет обратно до остров Гладиатор бе осуетено едва ли не още в самото начало.
След като използва висококачествената спътникова съобщителна система на „Агуста“, за да уведоми Сандекър, който се намираше на борда на акостиралия край Хаваи „Глоумър Иксплорър“, той се свърза с австралийските и новозеландските части за морски и въздушни спасителните операции и се оказа първият, който съобщи на света за бедствието. По време на последната отсечка на полета му до Хобарт той бе засипван от молби от страна на високопоставени правителствени чиновници и журналисти от новинарските емисии за степента на изригването и броя на жертвите.