Наближавайки столицата на Тасмания, Джордино прелетя покрай стръмни предпланини, ограждащи Хобарт, чиято търговска част беше разположена на западния бряг на река Дъруент. След като определи местоположението на летището, той установи връзка с диспечерската кула. Ръководителите на полети го насочиха да се приземи в района за военно съсредоточаване, намиращ се на половин километър от главния терминал. Докато правеше кръг над площадката за кацане, с изумление видя огромна тълпа от хора, които крачеха насам-натам из района.
След като изключи двигателите и отвори пътническата врата, всичко тръгна по реда си. Имиграционните власти се качиха на борда и уредиха влизането му в Австралия без паспорт. Представители на социалните служби поеха грижата за децата на Мейв, като увериха Джордино, че веднага щом открият баща им, ще му ги предадат.
После, когато Джордино най-сетне стъпи на земята, умиращ от глад и изтощен до крайност, той бе нападнат от армия репортери, които навираха под носа му микрофони и насочваха телевизионни камери към лицето му, задавайки му с кресливи гласове въпроси за изригването.
Единственият отговор, който даде с усмивка, беше, когато потвърди, че Артър Дорсет е сред първите жертви на бедствието.
Най-накрая, след като се измъкна от репортерите и стигна в помещението на летищната полиция по охраната, Джордино се обади на завеждащия американското консулство, който с неохота се съгласи да поеме разноските за зареждане на вертолета с гориво, подчертавайки да го ползва само за хуманитарни цели. Обратният му полет за остров Гладиатор се забави още и когато австралийският директор на фонда за подпомагане при бедствия помоли Джордино да натовари на „Агуста“ храни и медикаменти за острова. Джордино благосклонно даде съгласието си и после нетърпеливо закрачи напред-назад по асфалта, чакайки вертолетът да бъде зареден и да бъдат свалени пътническите седалки, за да се отвори място за провизиите, които щяха да се товарят. Той на драго сърце прие плика със сандвичи и няколко бутилки бира, който му подаде един от социалните работници.
Една кола се приближи и за негова изненада шофьорът му съобщи, че всеки момент ще пристигне Сандекър. Той гледаше човека така, сякаш имаше насреща си луд. Само четири часа бяха минали, откакто разговаря с намиращия се в Хаваи адмирал.
Объркването му изчезна, когато един двуместен ултразвуков самолет изтребител F-22A на американските военновъздушни сили се изравни с пистата и се приземи. Джордино проследи с поглед как гладката въздушна машина, развиваща скорост до Max 3+, зарулира в посоката, където той бе паркирал вертолета. Капакът на пилотската кабина бе вдигнат и Сандекър, облечен с авиаторски костюм, се показа върху крилото и без да чака стълбичка, скочи на асфалта.
Той тръгна право към онемелия Джордино и го притисна в мечешка прегръдка.
— Албърт, не можеш да си представиш колко се радвам да те видя!
— Щеше ми се повече от нас да сме тук, за да ви посрещнем — рече тъжно Джордино.
— Безполезно е в този момент да почнем да се утешаваме един друг. — Лицето на Сандекър беше уморено и набръчкано. — Давай да намерим Дърк.
— Няма ли първо да се преоблечете?
— Ще си сменя този „междузвезден“ костюм, докато летим. Военноморските сили ще си го получат, след като се върна.
След по-малко от пет минути, с двата тона от жизненонеобходими продоволствия, завързани в пътническо товарния отсек, те се издигнаха във въздуха и се отправиха над Тасманово море към тлеещите останки от остров Гладиатор.
На корабите на австралийските и новозеландските военноморски сили за оказване на хуманитарна помощ им бе наредено веднага да потеглят към острова с продоволствия и медицински персонал. Всеки търговски кораб в радиус от двеста морски мили биваше отклоняван, за да предложи всяко възможно съдействие в бедстващия район. Удивителното беше, че жертвите от необхватното разрушение съвсем не бяха толкова много, както се очакваше. Повечето от китайските работници бяха успели да избягат от пътя на огнената буря и потоците лава. Половината от надзирателите на мините бяха оцелели, но от осемдесетте мъже от охраната бяха намерени живи само седем, с тежки изгаряния. Последвалите аутопсии показаха, че повечето от жертвите са починали от вдишване на пепелта.