Видя пред себе си един висок предмет, стигащ почти до тавана, който преди го нямаше.
За известно време Пит гледаше прехласнат стълба с тотем. Красиво издълбан орел с разперени криле украсяваше върха му. Оттам надолу се редуваха: мечка гризли с малките си, гарван, жаба, вълк, някакъв вид морско животно и накрая човешка глава, която приличаше на Пит. Той прочете надписа, издълбан в ухото на вълка:
Моля те, приеми този възпоменателен стълб, изработен в твоя чест от индианците хаида, в знак на признателността им към усилията ти да възпреш обезобразяването на нашия свещен остров. Дорсетовата мина е затворена и скоро животните и растенията ще се върнат в законния си дом. Сега ти си почетен член на хаидите.
Твой приятел
Пит дълбоко се трогна. Да получи шедьовър с такава значимост, беше рядка привилегия. Той се изпълни с неизмерима благодарност към Броудмур и хората му за техния щедър дар.
Заобиколи тотема и почувства как сърцето му спря да тупти. Толкова да не можеше да повярва на очите си, че се просълзи. После удивлението му се замени с празнота, последвана от скръб. Точно зад стълба, на пътеката между класическите автомобили, бе разположена „Прекрасната Мейв“.
Грохнала, очукана и напълно негодна, тя въпреки това стоеше с цялата си слава, извоювана в битката с опустошителното море. Пит не можеше да си представи как вярната лодка е оцеляла от изригванията и как е била пренесена от хиляди километри във Вашингтон. Като че ли някой бе извършил чудо. Той се приближи и протегна ръка да я докосне, за да се увери, че не халюцинира.
Тъкмо пръстите му почувстваха твърдата повърхност на корпуса, и от задната част на пулмановия железопътен вагон, разположен до едната стена на хангара, както и от задните седалки на автомобилите и от апартамента му на горния етаж започнаха да слизат хора. Изведнъж той бе заобиколен от тълпа познати лица, които закрещяха: „Изненада!“ и „Добре дошъл у дома!“.
Джордино го прегърна внимателно, съобразявайки се с раните му. Адмирал Сандекър, който никога не издаваше чувствата си, сърдечно стисна ръката му и бързо извърна глава, когато в очите му бликнаха сълзи.
И Руди Гън беше там, заедно с Хирам Йегър и с над четирийсет други приятели и колеги от НЮМА. Родителите му също бяха дошли да го посрещнат. Баща му — Джордж Пит, сенатор от Калифорния, и майка му Барбара бяха втрещени от измършавелия му вид, но се държаха така, сякаш виждаха напълно здрав човек. Не липсваше и Сейнт Джулиан Пърлмутър, който се разпореждаше за мезетата и напитките. Лорън Смит, член на Конгреса и негова близка и интимна приятелка от десет години, го целуна нежно, обезпокоена от замъгления и повехнал от болка и изтощение поглед в обикновено блестящите му очи.
Пит отново погледна малката лодка, която им бе служила толкова вярно. После се обърна към Джордино и направо го попита:
— Как успя да го направиш?
Джордино се захили победоносно.
— След като с адмирала те закарахме в болницата на Тасмания, аз се върнах на Гладиатор с нов товар от провизии. Още при първия кръг над източните скали, видях, че „Прекрасната Мейв“ не е засегната от изригванията. Взех със себе си неколцина австралийски инженери и ги свалих в котловината. Те завързаха лодката за въже, което спуснах от вертолета. Издигнах я до билото на склоновете на скалата и там разглобихме корпуса и такелажите. Работата не беше лека, но накрая частите, които не можеха да бъдат натоварени във вертолета, прикачихме отдолу за фюзелажа. После отлетях обратно за Тасмания, където помолих пилота на един товарен самолет, който потегляше за Щатите, да превози „звяра“ дотам. С помощта на екип от НЮМА успях да сглобя отново лодката минути преди да пристигнеш.
— Ти си толкова добър приятел — искрено каза Пит. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
— Напротив, аз ти дължа много — отвърна развълнуван Джордино.
— Безкрайно съжалявам, че не можах да присъствам на погребението на Мейв в Мелбърн.
— Ние с адмирала бяхме заедно с децата й и баща им. И както ти поиска, спуснаха я в земята под звуците на „Лунна река“.
— Кой чете надгробното слово?
— Адмиралът произнесе словото, което ти написа — отвърна с тъга в гласа Джордино. — Нямаше нито един чифт сухи очи.
— Какво стана с нещата на Родни Йорк?
— Изпратихме дневника и писмата му в Англия по куриер — уведоми го Джордино. — Вдовицата на Йорк все още живее в едно градче край залива Фалмът. Много мила женица, наближаваща осемдесетте. Разговарях с нея по телефона, след като бе получила вещите. Не мога да ти опиша колко се зарадва, като научи как е починал Йорк. Тя и семейството й възнамерявали да пренесат тленните му останки у дома.