— Радвам се, че най-накрая жената научи какво точно се е случило — рече Пит.
— Тя ме помоли да ти благодаря за загрижеността ти.
Погледът на Пит щеше да се замъгли напълно, ако в този момент Пърлмутър не му беше подал чаша вино.
— Ще ти хареса, момчето ми. Превъзходно шардоне от винарната „Плъм Крийк“ в Колорадо.
Изненадата премина, празненството продължи и след полунощ. Приятели идваха и си отиваха, а Пит полагаше огромни усилия да не заспи. Накрая родителите му настояха да иде да си почине. Гостите започнаха да се разотиват, пожелаваха му бързо възстановяване и се изнизваха през вратата към колите си.
— Не идвай на работа, докато не се почувстваш напълно оздравял — посъветва го Сандекър. — Дотогава НЮМА ще се оправи и без теб.
— Има една работа, която ми се ще да свърша след около месец — рече Пит и в очите му проблеснаха старите лукави пламъчета на вечния авантюрист.
— Каква е тази работа?
Пит се захили.
— Искам да бъда на остров Гладиатор, когато отливите ще са прочистили лагуната.
— И какво очакваш да намериш там?
— Името му е Базил.
— Кой, по дяволите, е този Базил? — погледна го изумен Сандекър.
— Едно морско чудовище. Мисля, че след като лагуната се изчисти от пепелта и всички останки, то ще се върне в мястото си, където се разпложда.
Сандекър постави ръка на рамото на Пит и му хвърли поглед, с който обикновено се поглежда дете, когато твърди, че е срещнало зъл дух.
— Я първо си направи една дълга почивка, пък после ще говорим.
Адмиралът се обърна и поклащайки глава, се отдалечи, като измърмори нещо от рода, че такива неща като морски чудовища няма. Размина се с Лорън Смит, която се приближи до Пит и го хвана за ръката.
— Искаш ли да остана? — попита го тя тихо.
Пит я целуна по челото.
— Благодаря ти, но предпочитам да остана известно време сам.
Сандекър предложи на Лорън да я закара до дома й и тя с удоволствие прие, тъй като беше дошла за посрещането на Пит с такси. Двамата седяха смълчани, докато колата прехвърли моста и навлезе в града.
— Никога не съм виждала Дърк толкова обезсърчен — заговори Лорън с тъжно и замислено лице. — Не съм очаквала, че ще доживея деня, в който да кажа, че огънят в очите му е угаснал.
— Ще се оправи — увери я Сандекър. — След няколко седмици почивка отново ще изгаря от нетърпение да свърши нещо.
— Не смятате ли, че вече е малко старичък, за да се хвърля в нови авантюри?
— Не мога да си го представя да седи зад бюро. Той никога няма да спре да странства по морета и да прави всичко, което обича.
— Какво ли го подтиква към това? — запита се на глас Лорън.
— Някои мъже са родени с неспокоен дух — отбеляза философски Сандекър. — За Дърк всеки час е загадка, която трябва да бъде разгадана, всеки ден е предизвикателство, на което трябва да се отвърне.
Лорън извърна поглед към адмирала.
— Малко му завиждате, нали?
— И още как! Вие също.
— Как си го обяснявате?
— Отговорът е прост — рече дълбокомислено Сандекър. — Във всекиго от нас живее частица от Дърк Пит.
След като всички си тръгнаха и Пит остана сам в хангара сред колекцията си от механични вещи, всяка от които по някакъв начин бе свързана с миналото му, той тръгна сковано към лодката, която бе построил заедно с Мейв и Джордино върху скалите на Злините, и се качи в кокпита. Остана там дълго, вглъбен в спомените си.
Когато първите лъчи на утринното слънце близнаха ръждясалия покрив на стария морски съд, той все още седеше в кокпита на „Прекрасната Мейв“.