Колкото и да бе невероятно и нечувано дотогава в мореплавателския свят, „Гладиатор“ продължи да се носи по водната повърхност, след като страхотният тайфун отмина на запад. Опустошеният клипер бе оцелял по някакъв начин. Водата обаче влизаше през сцепените дъски на корпуса със заплашителна скорост. До обяд на следващия ден нивото й в товарния трюм стигна до метър и осемдесет, а помпите водеха предварително загубена битка.
Твърдият като камък капитан Бъли Скагс не се разколеба нито за миг. Екипажът беше готов да се закълне, че именно упорството му предпази кораба от потъване. Неотстъпчиво и спокойно той издаваше заповеди да бъде изпомпвана водата, като включи в работата и онези каторжници, които не бяха пострадали тежко от постоянните удари на вълните, а екипажът да се залови с поправянето на пробития корпус.
Останалата част от деня и цялата нощ минаха в опити да се олекоти корабът, като наред с товара зад борда се изхвърляше и всеки инструмент или прибор, за който се сметнеше, че не е от първа необходимост. Но и това не помогна. Загуби се много време, а резултат почти нямаше. До сутринта водата се увеличи с близо метър.
В късния следобед изтощеният Скагс бе принуден да отстъпи. Нито той, нито който и да е друг можеше да направи нещо, за да спаси „Гладиатор“. А без спасителни лодки му оставаше да поеме само един отчаян риск, за да спаси хората на борда. Той заповяда на лейтенант Шепард да освободи затворниците и да ги строи в редица на палубата срещу зорките погледи на въоръжения му отряд. По местата си останаха само онези, които работеха с помпите, и членовете на екипажа, които трескаво се опитваха да запушат пробойните.
Бъли Скагс нямаше нужда от камшик или пистолет, за да държи пълно господство над кораба си. Той беше същински великан, с физика на каменоделец. Беше висок метър и осемдесет и два, имаше маслиненозелени очи, които гледаха от обветрено от морето и слънцето лице, оградено от мастиленочерна коса и великолепна черна брадичка, която засукваше на две снопчета при специални случаи. Говореше с дълбок, звучен глас, който подсилваше властващото му присъствие. Трийсет и осем годишен, той беше в разцвета на силите си и кален в изпитанията.
Скагс огледа каторжниците и остана изумен от многото рани, травми, изкълчвания и глави с просмукани от кръв превръзки. По всяко лице бе изписан страх и ужас. Не бе виждал по-отблъскващи мъже и жени, събрани на едно място. Нямаше съмнение, че тази група щеше да оредее от недохранване. Всички имаха измъчен вид и бледи лица. Покварени и глухи към Божието слово, те представляваха утайката на британското общество, без вяра, че ще видят отново родината си, без надежда, че ще дочакат пълноценен живот.
Когато пред погледите на клетниците се разкриха страхотните щети на палубата — остатъци от мачти, разбити отвесни прегради и липсващите спасителни лодки, те изпаднаха в пълно отчаяние. Жените нададоха викове на ужас — всички с изключение на една, която направи впечатление на Скагс, тъй като се открояваше от другите.
Погледът му леко се задържа върху каторжничката, висока почти колкото повечето от мъжете. Краката й, доколкото се виждаха от полата, бяха дълги и гладки. Красиво оформен бюст издуваше блузата и хвърляше сянка върху тънката й талия. Дрехите й изглеждаха спретнати и чисти, а дългата й до кръста, сресана руса коса блестеше, за разлика от косите на другите жени, които бяха разрошени и сплъстени. Тя стоеше самоуверено и с предизвикателен израз, прикриващ страха й, отвърна на погледа на Скагс с очи, сини като високопланинско езеро.
Едва сега жената направи впечатление на Скагс и той неволно се запита как тъй не е бил по-наблюдателен. После той отново съсредоточи реещите си мисли върху настоящия критичен момент и се обърна към затворниците.
— Положението ни не е обнадеждаващо — започна Скагс. — Най-откровено трябва да ви кажа, че корабът е обречен и тъй като морето разби спасителните ни лодки, ние не можем да напуснем кораба.
Думите му бяха посрещнати със смесени реакции. Пехотинците на лейтенант Шепард останаха мълчаливи и неподвижни, докато повечето каторжници започнаха сърцераздирателно да стенат и ридаят. Очаквайки всеки момент корабът да се разбие на парчета, неколцина от тях паднаха на колене и отправиха молитви към небесата за избавление.
Скагс остана глух към жалните викове и продължи да говори:
— С помощта на един милостив Бог аз ще се опитам да спася всяка жива душа на този кораб. Смятам да построя сал, достатъчно голям да ни побере всички, докато бъдем спасени от минаващ кораб или доплаваме до брега на Австралийския континент. Ще натоварим и голямо количество храна и вода, което да ни стигне поне за двайсет дни.