Шепард огледа оцелелите и тъжно поклати глава.
— Горките! Приличат на удавени плъхове.
— Кажете на екипажа да опъне остатъците от платната и да събере колкото може повече дъждовна вода, преди да е спряло да вали — нареди Скагс на Рамзи.
— Но ние нямаме вече никакви съдове, в които да я съхраняваме — отвърна отчаян Рамзи. — А и какво ще използваме вместо платна?
— След като всеки задоволи жаждата си с изстисканата от тях вода, ще ги закърпим доколкото можем и ще продължим по нашия курс изток-югоизток.
Докато животът на сала се възстановяваше, Дорсет се отвърза от вантите на мачтата и хвана Бетси за раменете.
— Ранена ли си? — попита я той загрижен.
Тя го погледна през дългите кичури коса, полепнали по лицето й.
— С тоя си вид на мокра кокошка не съм за кралски прием. Но макар и да съм вир-вода, радвам се, че съм жива.
— Ужасна нощ беше — рече мрачно той, — но се опасявам, че няма да е последната.
В момента, в който Дорсет я утешаваше, слънцето отново се появи. Без навеса, разкъсан от свирепата атака на вятъра и вълните, нямаше как да се предпазят от жегата през деня. Скоро ги замъчиха гладът и жаждата. Всяко парченце храна, което можеше да се намери между дъските, биваше бързо погълнато. Малкото количество дъжд, изстискано от разкъсаните брезентови платна, също свърши.
След като парцаливите останки от платната бяха вдигнати отново, ефектът от тях беше малък — оказа се, че те почти не влияят на движението на сала. Когато вятърът духаше откъм кърмата, плавателният съд можеше да се управлява. Всеки опит да се лавира довеждаше само до извъртане на сала в неуправляемо положение — той заставаше с бимса си напреки вятъра. Невъзможността да направлява посоката на сала още повече подсили нарастващото безпокойство на Скагс. По време на най-силния порой той бе стискал здраво до гърдите си точните си навигационни уреди, за да ги запази, и сега определи с тях местоположението на сала.
— Дали сме се приближили до суша, капитане? — попита Рамзи.
— За съжаление не — отвърна угрижен Скагс. — Бурята ни е отнесла на север и запад. Сега сме по-далече от Нова Зеландия, отколкото бяхме преди два дни по това време.
— Без питейна вода няма да издържим дълго в Южното полукълбо в разгара на лятото.
Скагс посочи две перки, които пореха водата на петнайсет метра от сала.
— Ако до четири дни не видим кораб, опасявам се, господин Рамзи, че акулите ще си устроят пищен банкет.
Не стана нужда акулите да чакат дълго. На втория ден след бурята телата на споминалите се от раните си, получени от гневните вълни, бяха метнати през борда и бързо изчезнаха във водовъртеж от кървава пяна. Особено лакомо беше едно от чудовищата. Скагс разпозна в него огромния хищник, смятан за най-алчната смъртоносна машина в морето. Той прецени, че дължината му е някъде между шест и половина и седем метра.
Ужасът едва сега започваше. Пръв Дорсет се изпълни с предчувствие за варварството, което клетите нещастници на сала щяха да изпитат върху себе си.
— Ония кроят нещо — сподели той с Бетси. — Не ми харесва начина, по който гледат жените.
— Кои имате предвид? — попита тя с пресъхнали устни; беше покрила лицето си със съдрано шалче, но голите й ръце и краката, подаващи се от полата й, бяха вече изгорели и целите в мехури от слънцето.
— Онази групичка от подли контрабандисти на кърмата, предвождани от уелския убиец Джейк Хъгинс. Той ще ти пререже гърлото веднага щом ти каже добър ден. Обзалагам се, че замислят бунт.
Бетси обходи с разсеян поглед телата, излегнати върху сала.
— Защо искат те да поемат управлението на сала?
— Тъкмо това смятам да разбера — отвърна Дорсет и тръгна да си проправя път между другите каторжници, които седяха отпуснато върху влажните дъски, и измъчвани от жажда, не обръщаха внимание на нищо наоколо.
Дорсет вървеше тромаво и се ядосваше, че ставите му се бяха схванали от дългото обездвижване, докато се бе държал за въжетата. Той беше от малцината, които се осмелиха да се доближат до заговорниците, и със сила си проби път сред поддръжниците на Хъгинс. Те не му обърнаха внимание и продължиха да разговарят тихичко помежду си, хвърляйки гневни погледи към Шепард и пехотинците му.
— Какво те води да душиш наоколо, Дорсет? — попита презрително Хъгинс.