Нежният полъх на късното лято довя през отворения прозорец рева на трофтийските ракетни двигатели и събуди Джони Моро. За миг той изпита чувството, че отново е на бойното поле в Адирондак, но когато се изправи в шезлонга, болката в лактите и коленете го върна към действителността. Погледна към синьото небе над Капитолия, мобилизира всичките сили на тялото и духа си, пресегна се внимателно към писалището и вдигна слушалката.
— Заповядайте, губернаторе — чу се от интеркома гласът на Терон Юти.
Джони взе флакона с болкоуспокояващи и се отпусна в шезлонга.
— Коруин върна ли се от заседанието?
На екрана се появи работният кабинет на двадесет и седем годишния му син Джони.
— Още не съм отишъл, татко. Заседанието започва чак след един час.
— О! — Джони погледна часовника си. Спомни си, че заседанието бе насрочено за два, а сега едва минаваше един. — Имах чувството, че съм спал по-дълго — промърмори той. — Подготви ли се?
— Напълно, освен ако ти не си намислил още нещо. Изчакай ме, ще дойда да си поговорим.
Екранът изгасна. Джони внимателно се облегна на лакти и погледна флакончето с болкоуспокояващите таблетки. „По-късно — твърдо реши той. — Като се раздвижа, артритът ще позаглъхне. Хапчетата само размътват ума ми повече, отколкото мога да си позволя.“
Вратата се отвори и в стаята влезе Коруин Джейми Моро с неизменния бележник в ръката си. Момчето — мъжът, напомни си Джони — се беше посветило на световната политика с жар, на каквато баща му не беше способен. Коруин все повече заприличваше на по-големия брат на Джони, Джейми, който достигна до най-високите етажи на властта в човешкия Доминион. Преди четиринадесет години Джейми беше доверен сътрудник на един от членовете на самия Централен комитет. „Докъде ли е стигнал сега? — питаше се често Джони, — сътрудник, официален заместник, член вече на Комитета?“
Никога нямаше да научи; това беше едно от малкото последствия от затварянето на коридора на трофтите, за които искрено съжаляваше.
Коруин остави бележника си върху писалището на Джони и придърпа един стол.
— И така, дай да видим каква е задачата. Главните въпроси, които искаш да поставя, се отнасят изключително за търговското споразумение с Хойбе’рай’сарай — произнесе без запъване Коруин трудното име на трофтийската демесна — за прехвърляне на повече кобри за борба с рогатите леопарди във външните райони и дали си заслужава да запазим Целиан.
Джони кимна и почувства угризение, че отново пренебрегва задълженията си на почетен губернатор в Съвета.
— Особено наблегни на последните два въпроса. Не зная как рогатите леопарди са определили, че броят на кобрите е намалял, но засиленото им размножаване показва, че по някакъв начин разбират. Накарай и най-тъпите синдикали да проумеят, че не можем да възстановим напълно броя на кобрите и в същото време да решим въпроса за Целиан, без да занижим стандартите в Академията.
За миг Коруин смръщи вежди.
— Като стана дума за Академията… — Той спря смутено.
Джони затвори за миг очи, после погледна сина си.
— Имаш предвид Джъстин, нали? Прав си.
— Ами… да. Мама настоява да те убедя, когато в Съвета се гласува неговото приемане в Академията, да използваш правото си на вето.
— И защо трябва да му попреча да стане кобра? — попита Джони. — Джъстин е интелигентен, изключително стабилен емоционално, адаптивен и има силно желание да служи на своя свят.
— Единственото, което зная, е, че…
— И което е още по-важно — прекъсна го Джони, — Джъстин е на двадесет и две години, а още от шестнадесет годишен иска да стане кобра. Това означава, че цели шест години е имал прекрасната възможност да премисли какви ще са последствията върху организма му от всичките механизми, които ще бъдат имплантирани в него. — Той внимателно повдигна засегнатите си от артрит ръце, сякаш да илюстрира казаното. — Ако това не е охладило желанието му, а по всичко личи, че не е, аз нямам намерение да го спирам. Той е точно такъв, каквато трябва да бъде една истинска кобра.
Коруин примирително вдигна ръка.
— Заради мама ми се иска да мога да оспоря аргументите ти, но се страхувам, че трябва да се съглася с теб.
Джони погледна през прозореца.
— През живота си майка ти е имала много такива огорчения. Иска ми се да знаех как бих могъл да ги компенсирам.
В стаята надвисна неловка тишина. Наруши я Коруин, като се пресегна за бележника си.
— Значи остават въпросите за леопардите и за Целиан — каза той и стана. — След съвещанието тук ли да те търся или в лечебната зала?