— Как се чувстваш? — попита Банион.
— Научно реабилитиран — промърмори Ханфорд и леко се усмихна. — Доказахме, че мохите и сред природата изпълняват същата роля, както и при квазаманците — помагат на крисджо да се бият.
— И очевидно помагат да се вземе решение кога е най-подходящият момент за започване на боя — добави Банион и кимна.
— А не за бягство.
Банион вдигна очи и видя гневния поглед на незасегнатия зоолог от групата.
— Аз не бягах — тихо каза кобрата.
— Разбира се, че не сте бягали — изсумтя ученият. — Просто се преместихте на място, от което можете да стреляте, нали? Докато крисджото беше заето с нас, останалите. Чудесна постъпка! Наистина чудесна! — Той му обърна гръб.
Банион въздъхна и за миг затвори очи. Те никога нямаше да се научат… нито хората, които определиха кобрите за телохранители, нито самите охранявани хора. Компютъризираните рефлекси на кобрата бяха предназначени да опазят нея и само нея. В програмата на нанокомпютъра нямаше заложено условие за героична саможертва. Но цивилните все не можеха да го разберат, независимо, че многократно им бе казвано.
В слушалката му се чу тихо щракане: предаване от апаратурата с разделена честота в тяхната въздушна кола.
— Банион? Обажда се Телек. Елате веднага.
— Да, губернаторе. Случило ли се е нещо?
— Имате ли вече резултати от лова?
— Всъщност — да. Ще ви ги изпратим веднага, щом включим рекордера към предавателя.
— Не се тревожете — каза Телек и Банион почувства нова нотка в гласа й. — Просто елате лично и донесете данните на „Менсаана“. Знаете ли къде се намираме?
— Ако не сте се преместили от миналата нощ — да. Какво става?
— Всъщност, нищо — въздъхна Телек. — Или по-точно, нищо неочаквано. Но искам да сме готови при нужда бързо да се изтеглим.
Банион усети как стомахът му се сви на топка и се намръщи.
— Квазаманският конвой достигна ли спомагателна група едно?
— Преди десет минути. И ги нападна.
(обратно)Гората ехтеше от стрелба с огнестрелно оръжие, дъжд от куршуми късаше листа и храсти, от стволовете на дърветата хвърчаха вулкани от трески. Легнал по корем зад най-близкото дърво до поста си, Джъстин се притискаше към земята и чакаше преградният огън да спре или да се отклони. Когато това стана, той предпазливо надзърна иззад ствола. На сто метра от него шестима квазаманци тичаха към конвоя, отдалечавайки се от дървото, с което кобрите бяха препречили пътя. „Сложили са експлозиви“, предположи Джъстин и още преди да отмести поглед, преградата се обви в жълт пламък. Пушекът се разнесе и разкри останките от нея.
— Бариерата е разрушена — прозвуча съобщението на една от кобрите в ухото на Джъстин. — Конвоят отново тръгна.
Оловната градушка се засили и заглуши шума от автомобилните двигатели, но до Джъстин почти не достигаха куршуми.
— Аз ще се погрижа — съобщи той по микрофона. На двадесет метра беше следващото от дърветата край пътя, които миналата нощ грижливо бяха подготвили. Кобрата внимателно вдигна ръка от дебелия слой шума и стреля.
Въжето, което държеше предварително отрязаното дърво, се скъса. Чу се силен трясък от чупещи се дървета, който заглуши дори гърмежите, и напряко на пътя падна огромен дънер.
— Бариерата е възстановена — докладва Джъстин.
— Предната линия, бъдете готови да се изтеглите — извика Пири. — Пушек!
В отговор гората от двете страни на пътя се обви в черен пушек.
— Изтегляйте се! — заповяда Пири.
Бързо, ниско приведен, Джъстин напусна укритието на дървото. Пушекът щеше да затрудни както визуалното, така и инфрачервеното прицелване, но винаги съществуваше опасност от заблудени куршуми. Досега липсата на боен опит у квазаманците ясно се проявяваше в несполучливите им тактики, но това се компенсираше от големия ентусиазъм.
Беше по средата на пътя до новото си укритие, когато отново се чу шум от двигатели. Джъстин замръзна и тихо изруга.
Хеликоптерите се бяха върнали.
Или най-малкото един от тях. По звука прецени, че е на изток. Вероятно бомбардира някоя от стоте примамки, наречени „топло тяло“, които поставяха цяла сутрин. Но машината приближаваше. Джъстин се втурна към укритието. Звукът от хеликоптера се засили и в следващата секунда го видя през покрова от дървета. Зад него се посипа град от куршуми.
Джъстин напрегна сили и преди квазаманският стрелец да коригира огъня си, се скри зад набелязаното дърво.
— Аз съм добре — обади се по микрофона той, още преди да са го попитали. — Но съм прикован.
— Преследвам го — изсумтя някой. — Ще ме прикривате ли?