— Ако не ги предизвикате, нашите хора няма да започнат да стрелят.
Джъстин отново вдигна рамене, отпусна се на облегалката и се приготви да изтърпи неочакваното отклонение. Предвиждаше се той да се опита да разбере какво е намислил Моф, но освен вградения на рамото под мохото рекордер, не забеляза нищо друго, от което да направи някакви заключения. Спомни си за бактериологичната зараза на Серенков и Риндстат при предишното им идване и настръхна, въпреки уверенията на Телек и на Уинуърд, че Моф едва ли щеше да рискува собствената си кожа с такова нещо, когато съществуваха значително по-безопасни методи. Джъстин обаче не забравяше, че по никакви природни закони не беше задължително авентинската логика да е в сила и за квазаманците.
Моф мина покрай няколко сгради, зави… и се оказаха при селяните.
Възрастните се бяха събрали на малки групички, децата играеха между тях. На Джъстин гледката му заприлича на гигантски извънградски пикник. В четирите края на площада на пост стояха кобри.
— Останалите отвъд арката ли са? — попита Моф и посочи с ръка.
— Да, мисля, че са там.
Без да иска разрешение, квазаманецът зави зад ъгъла и се насочи нататък. Останалите жители на селото бяха на един по-малък площад, през няколко блока на север. Моф ги видя и спря. Огледа ги, сякаш търсеше следи от изтезания. Джъстин видя как той бавно се завъртя, за да даде възможност на камерата на рамото си да обходи площада. „Предава на живо, за да могат блокираните войници да видят, че хората са добре.“
Изведнъж изтръпна. Не, не беше това! Той погледна квазаманеца и видя накъде са насочени очите му. Моф гледаше към часовите.
Броеше кобрите!
Разбира се. Същият трик, който бе използвал и при първата мисия, когато разрешиха на Джошуа и Йорк да се върнат на кораба и квазаманците разгледаха вътрешността на „Капка роса“. Джъстин забеляза, че от тридесетте кобри в селото, двадесет пазеха двете групи цивилно население — абсурдно малък брой, дори и за кобри, за да се справят с три хиляди души. Моф сигурно бе разбрал това и несъмнено беше стигнал до заключението, че общият брой на кобрите едва ли бе много по-голям от тези тук.
Или, с други думи, че изследователската група беше беззащитна. От което следваше… Какво?
Джъстин не можа да си отговори. Но другите трябваше веднага да получат тази информация. Той притисна тайно микрофона до устните си и зашепна.
Втренчил поглед в дисплея пред себе си, Йорк поклати глава.
— Не виждам никакво движение на хеликоптери — каза той на Телек. — Сигурна ли си, че устройството на Моф не прави само видеозапис?
— Открихме канала, който използва — напрегнато каза тя. — Какво става с другите машини? Нали каза, че на летището в Солас си видял самолети.
— Още са там. Алмо още ли смята, че няма никаква опасност спомагателна група едно да се окаже блокирана?
— Да, освен ако обградят отдалече района, а след това по суша се насочат на юг. — Образът на Телек поклати глава. — Мислиш ли, че само чакат да напуснем селото?
Йорк отвори уста да отговори… и млъкна, тъй като му дойде нова мисъл.
— Кажи ми, познава ли Моф пътищата около селото?
— Сигурно в Солас имат карти — отговори сухо тя.
— Правилно. А сега ми кажи къде в селото има достатъчно място за кацане на совалки…
— Защо? — прекъсна го Телек. — Около портата и двата площада, където сме събрали хората.
— Моф огледа и трите места — отбеляза мрачно Йорк. — Значи е потвърдил наблюдението, вероятно извършено от хеликоптерите снощи, че в близост до изследователската група няма кораб, с който могат бързо да избягат.
Телек потрепери и дълбоко въздъхна.
— По дяволите, трижди да вървят по дяволите. Нищо чудно, че не бързат да атакуват. Моф иска отново да надзърне в кораба, за да е готов отрядът му със специално предназначение, когато настъпи подходящият момент. Затова преустановиха огъня. Капитане, за колко време можем да стигнем до селото?
— За не по-малко от тридесет минути — чу се гласът на Шефърд. — Корабът ни не е пригоден за високи скорости в плътни слоеве на атмосферата.
— Половин час! — изсумтя Йорк. — Ние можем да отидем за по-малко време.
— Само дето не можете да вземете петдесетте души от изследователския екип и спомагателната група и да излетите — озъби се Телек. — Е, господа, трябва бързо да измислим нещо по-добро. До селото можем да стигнем най-рано след четиридесет минути. Едва тогава ще сме в състояние да приберем изследователския екип.
„Или — добави мислено Йорк — той завинаги ще си остане там.“ После загриза вътрешната страна на бузата си, погледна дисплея и се напъна да намери някакъв изход.