Продължи да тича. Далеч напред хеликоптерите достигнаха селото и воят на двигателите им се промени. Вятърът донесе до ушите му звук от малки експлозии, последва ги друга, като онази, при която хеликоптерът падна над барикадата. Запита се кой ли го е свалил този път и дали кобрата е останала жива. Примигвайки от сълзите в очите си, Пири се приведе и продължи да тича срещу вятъра.
Изведнъж всичко свърши. Над дърветата се издигна огромен, търкалящ се стълб от черен пушек. Секунди по-късно „Капка роса“ изскочи от него като изстреляна от силоз ракета. Останалите два хеликоптера се устремиха към кораба, но техните оръдия не бяха подходящи за права стрелба, а и гравитационните двигатели на „Капка роса“ бяха повече от достатъчни да поддържат преднината на звездолета. Постепенно трите машини се превърнаха в точки отразена светлина върху небето, а след това — в две петна.
Взел учените от изследователския екип, „Капка роса“ отлетя и остави кобрите.
Някой излезе изпод дърветата отпред и махна с ръка на Пири, а след това отново се скри. Пири намали темпото и отиде при него.
— Никакви проблеми? — попита другата кобра.
Пири поклати глава.
— Квазаманците са на поне десет минути зад мен. Има ли вече признаци за приближаването на нашия ескорт?
— Разбира се — усмихна се другият. — Чуй сам.
Пири включи усилвателите. В далечината се чу нисък шум, съпроводен от добре познатото сумтене.
— Точно по график. Готови ли са всички?
— Тук сме готови. Предполагам, че кобрите от изследователския екип са се изтеглили, когато всички са били заслепени от димната завеса.
— И са очаквали кобрите да отидат навътре, вместо навън — кимна Пири. — За групата ще е по-леко, ако квазаманците мислят, че всички са избягали на „Капка роса“.
Шумът приближаваше.
И тогава от гората изскочи и излезе на пътя стадо от бололини, които препускаха с бясна скорост. Беше голямо стадо: краят му се губеше зад един завой на пътя и вдигнатия от него облак прах. Имаше може би хиляда животни. Между всички тези топли, скрити от прахта тела четиридесет кобри едва ли можеха да бъдат открити. Дори някой специално да ги търсеше.
Предният край премина, фланговете на стадото бяха на около двадесет метра един от друг. Пири и другата кобра се обърнаха и затичаха след стадото, скъсявайки все повече разстоянието, докато накрая бяха на не повече от четири метра. Отпред и отзад останалите от спомагателен екип едно се присъединяваха към лавината. На другия фланг на стадото кобрите на изследователския екип също се бяха включили.
През следващите няколко часа щяха да са в безопасност. А след това…
След това трябваше да се доберат до „Менсаана“, която ги чакаше на триста километра — почти на края на света, вероятно все още неоткрита от властите на планетата. Ако можеше това положение да се запази през следващите шест часа, кобрите щяха да се качат и корабът да излезе в орбита, преди вражеските машини да успеят да го пресрещнат.
На теория беше осъществимо. Пири установи такъв ритъм на стъпката, при който серводвигателите поемаха максимална част от товара. Лично той щеше да е щастлив, ако стигнеха и по-рано.
И те наистина го направиха.
(обратно)Всички слушаха мълчаливо доклада на Маккинли. Когато свърши, Стигър въздъхна.
— Предполагам, че вероятността за грешка е сведена до минимум.
Маккинли кимна.
— Повече от сигурно. Изследвахме достатъчен брой хора и резултатите са статистически достоверни.
Застанал срещу него, Джони усети в устата си горчиво-сладкия вкус от пировата победа и стисна устни. Той беше реабилитиран, неговата „налудничава“ теория за мохите повече или по-малко бе потвърдена.
Цената на тази победа щеше да е война. Той го виждаше по лицата на насядалите около масата. Другите губернатори бяха изплашени… повече, отколкото беше той навремето, след първата мисия на „Капка роса“, и макар някои да не знаеха как биха отговорили на този страх, Джони познаваше достатъчно добре човешката природа и знаеше каква щеше да бъде най-вероятната реакция. Бой и бягство бяха главните възможности. Кобрите обаче нямаше къде да отидат.
Феърли се покашля.
— Аз все още не мога да разбера как мохите могат да правят всичко това. Искам да кажа, че според вас, техните умствени способности са твърде недостатъчни, за да притежават интелект, нали?
— За това не е необходим особено голям интелект — обясни Маккинли. — Става дума просто за мохо-симбионт… или с човек, или с крисджо… който фактически оценява ситуацията, а мохото просто приема тази оценка и налага реакция, според собствените си интереси.