— Страхувам се, че никой от нас няма да се справи — хапливо отговори Пири. — И ако опасенията ми се окажат верни, не ми харесва фактът, че трябва да разделям вниманието си между успешното завършване на мисията и твоята безопасност.
— А защо трябва да се грижиш за моята безопасност? — озъби се Джъстин. — Защото ме познаваш от бебе ли? Или защото си приятел на баща ми отпреди това? Сега съм на двадесет и две, Алмо, достатъчно възрастен, за да се грижа самичък за себе си… а ако търсиш логика, трябва да ти обърна внимание, че за разлика от всички вас, аз няма да се отучвам от безбройните малки трикове, използвани в лова на рогати леопарди. Ако пък имаш някакви оплаквания от моята младост, запази ги за след обучението, съгласен ли си? Тогава може би ще бъдеш по-конкретен.
Алмо отново втренчи поглед в него и Джъстин се приготви за второ избухване. Но такова не последва.
— Добре — промърмори Пири. — Просто исках да съм сигурен, че си наясно какво те чака. Вярваш или не, но аз наистина разбирам как се чувстваш… по-късно ще научиш, че другите може и да не те разбират. — Той стана и за момент пак заприлича на стария Алмо Пири. — Сега ще изпратя Джошуа да дойде да си поговорите. Аз ще съм в кабинета си отсреща. Като свършите, ми се обади. Обсъдете подробно всичко, но гледайте да не продължите безкрайно дълго, както обичате да правите. — Той се усмихна и напусна стаята.
Джъстин въздъхна с облекчение и минута по-късно, когато в стаята влезе неговият брат-близнак, дишането му се бе нормализирало.
— Алмо ме предупреди разговорът ни да не трае повече от шест месеца — каза Джошуа и седна в наскоро освободения стол до писалището. — Наистина ли говорим толкова много?
— Само помежду си — отговори Джъстин.
— Може би е вярно — съгласи се другия и огледа критично брат си. — Как се чувстваш?
— От хирургическите операции — чудесно. От разговора с Алмо — като човек, върху когото току-що се е хвърлила някоя огромна гаунта.
Джошуа съчувствено кимна.
— Разбирам те. И така. Какво мислиш по въпроса?
— Звучи така, сякаш наистина трябва да мисля или съм мислил, преди Алмо неочаквано да изпадне в песимистично настроение. Да не би и ти да имаш резерви?
Джошуа се намръщи.
— Не съвсем, като се изключи очевидното ми нежелание да бъда убит. Кой каза, че имам резерви?
— Алмо загатна, че някой имал проблеми с плана.
Джошуа направи болезнена гримаса.
— Може би има предвид мама.
— Мама! — Джъстин удари юмрука на лявата си ръка в дланта на дясната, огорчен, че във възбудата си бе забравил за нея. В следващия миг болката в кокалчетата и дланта му напомни, че въпреки ограниченията, наложени от провесения на врата компютър, системата от подсилващи серводвигатели не бива да се пренебрегва. За щастие с керамичните пластини костите му практически бяха нечупливи, което означаваше, че този път ще се размине само с охлузвания; на гордостта и на кожата.
— По дяволите, хич и не ми мина през ума как ще й се отрази — призна той. — Съобщихте ли й вече?
— О, да, и повярвай ми, изживяното от теб на операционната маса не е нищо. — Джошуа поклати глава. — Не зная. Може би трябва да се откажем.
— Какво каза тя?
— Ти какво очакваш? Емоционално запази спокойствие, логически леко подкрепи целесъобразността, но смяташе, че с това си предложение Коруин я е предал. Опитахме се да я убедим, че за теб тази мисия е по-безопасна, отколкото ако бъдеш изпратен на Целиан или дори в отрядите за изтребване на рогати леопарди, но мисля, че не ни повярва.
— Алмо не го вярва, та тя ли?
Джошуа махна с ръка.
— Аз не съм измислил оптимизма. Само се опитвам да го внушавам.
— Да. — Джъстин намери един празен ъгъл, за момент насочи поглед към него, после се обърна към брат си. — Ти наистина ли мислиш, че е по-добре да се откажем?
— Ако трябва да бъда съвсем честен, не. — Джошуа започна да отмята на пръсти. — Първо, основната идея на Коруин звучи примамливо и ние очевидно сме единствените двама в трите свята, които могат да помогнат за нейното осъществяване. Второ, ние вероятно ще сме също единствените на кораба, които споделят мнението на татко, че приемането на ролята на наемни войници е опасен прецедент. И накрая — той неочаквано се усмихна свенливо. — По дяволите, ти си го почувствал още като ученик. Ние сме Моро, синове на кобрата-ветеран от войната с трофтите, на почетния губернатор, на един от първите колонисти на Авентини — Джони Моро. Хората очакват от нас нещо голямо.
— Това съображение е доста идиотско.
— Само по себе си — да. Но съчетано със съображение номер две, то означава, че когато се върнем от Квазама, нашият доклад и препоръки ще тежат и при сегашните настроения в Съвета татко може да се нуждае от допълнителна подкрепа, за да попречи да се извърши някоя глупост.