— Веднага след заседанието проведох една бърза анкета в Съвета — започна Коруин. — Говорих с осем синдикали и двама губернатори и всички са на това мнение. Единствено по въпроса дали ненамесата няма да се приеме като признак на слабост мненията се разделят поравно.
— А ако се съгласим и не успеем, признак на какво ще е? — изръмжа Джошуа.
Джъстин погледна към Коруин.
— Кобрите в Съвета на какво мнение са? — попита той. — Говори ли с тях?
— Само с една. Интересуваше се от възможностите да приведем кобрите в пълна бойна готовност.
— Всъщност ще трябва само да се подмени оптическата усилвателна система — обясни Джони. — Тази, с която разполагаме сега, няма многоцелево действие, каквото неминуемо ще ни потрябва. При подготовката ще се наложи да съкратим и част от теоретичните занимания, както и някои от упражненията, но с изключение на това, другото лесно ще се пригоди. Нанокомпютрите сигурно все още позволяват да се програмират всички бойни рефлекси.
Джъстин леко цъкна с език. Бойни рефлекси! Информацията в кобра-проспектите съвсем не звучеше така откровено; но, в края на краищата, какво представляваше способността за мигновена отбрана? Бойни рефлекси. Онова, което беше достатъчно при среща лице в лице с рогат леопард, не изглеждаше толкова надеждно за условията на истинска война. През трите години партизанска война срещу трофтите един от тези същите малки компютри бе помогнал на баща му да остане жив; на баща му, на Кали Халоран и на стотици други. Компютърът и пластините, подсилващи костите, и системата от двигатели, и лазерите, и звуковите… Неочаквано той се улови, че докато изрежда въоръжението и устройствата, очите му опипват тялото на баща му, където бяха имплантирани. А утре в академията „Кобри“ ще бъдат имплантирани и в неговото тяло.
Някой извика името му. Той излезе от унеса и погледна по-големия си брат.
— Извинявай — усмихна се Джъстин. — Бях се замислил. Какво каза?
— Питах какво мислиш по идеята да бъдеш наемен войник, ако в края на краищата нещата се сведат до това — отговори Коруин. — Имам предвид, от етична гледна точка.
Джъстин неловко вдигна рамене, отбягвайки да погледне майка си в очите.
— Според мен, в този случай ние не можем да бъдем чисто наемни войници. Бихме могли да защитаваме планетите от чуждоземна заплаха; ще заявим категорично и пред Общото събрание на Асамблеята на трофтите какви са отбранителните ни възможности. В края на краищата, ние служим на нашия народ… което се и очаква от кобрите.
— Да разбирам ли, че си готов да се биеш? — тихо попита Крис.
Джъстин трепна от нейния тон, но отговори спокойно.
— Нямам нищо против да се бия, ако това е наложително. Но аз не мисля, че сега е моментът да го съобщим на трофтите. Първо Съветът трябва да събере всички данни за квазаманците и след това да вземе решение, без да се блазни от мисълта за обещаните пет планети.
Откъм кухнята се чу мелодичен звън.
— Време за вечеря — съобщи Джони и внимателно се надигна от дивана. — С това обявявам край на политическата дискусия. Благодаря ви за размяната на мнения. Приятно е човек да знае, че по този въпрос имаме семеен консенсус. Сега бягайте в кухнята да помогнете на майка си. Трябва да се сложи масата, да се измият зеленчуците, а доколкото си спомням, твой ред е да нарежеш печеното, Коруин.
Коруин кимна и тръгна към кухнята. Джошуа го последва. Крис остана до Джони. Джъстин се забави и видя как баща му измъкна флакона с болкоуспокояващите. „Политическата дискусия наистина свърши“ — каза си той.
Джъстин остави родителите си сами и забърза към кухнята да помогне на братята си.
(обратно)През последните една-две години в тази част на гората имаше гръмотевични бури и най-високият хълм в района беше опустошен. Най-малко едно дърво бе изгоряло и шест други бяха повалени или от мълнии, или от вятъра. Сега върхът на хълма беше оголен, трудно се ходеше, но през разкрилия се тридесетметров коридор имаше добра видимост и в двете посоки. Това бе ненужен лукс за кобрата-часовой, но пък при изпълнение на обикновена задача кобрата не се придружава от цивилен наблюдател, за когото е длъжна да се грижи.
Включил звуковите усилватели на пълна мощ, Алмо Пири огледа бавно краищата на създадената от природните стихии просека. Жената до него предизвикваше болезнени усещания. Само по себе си присъствието на наблюдател беше достатъчна тежест; но ако този наблюдател е един от първите трима губернатори — това вече е излишен, да не кажем ужасно глупав риск, който никой часови, ако е с всичкия си, не би поел. „Трябваше да я оставя — мислеше раздразнено Пири. — Официалният скандал няма да представлява нищо, в сравнение с онова, което ще последва, ако й се случи нещо.“