Джон Гришам
Ударът
На американските адвокати
1
Решението ми да стана адвокат се затвърди категорично, когато осъзнах, че баща ми ненавижда тази професия. Бях още юноша — тромав, вечно смутен от собствената си несръчност, разочарован от живота, наплашен от пубертета и отгоре на всичко над непокорната ми глава надвисваше заплахата да попадна във военно училище. Бивш морски пехотинец, моят баща твърдо вярваше, че момчетата най-добре се оправят с голямата тояга. И тъй като бях започнал да се отличавам с хаплив език и ненавист към дисциплината, той избра най-простото решение — да се отърве от мен. Дълги години не му го простих.
По професия той беше инженер и работеше по седемдесет часа седмично за една компания, произвеждаща най-различни неща, включително и стълби. Тъй като стълбите поначало са си опасни приспособления, срещу компанията често се водеха дела. А понеже баща ми отговаряше за проектирането, най-често избираха него да дава съдебни показания от името на ръководството. Не бих го упрекнал за тая омраза към адвокатите, но лично аз почнах да им се възхищавам, защото му правеха живота по-черен и от ада. След осемчасови пазарлъци с тях той дотичваше у дома и още от прага грабваше чаша мартини. Без поздрави. Без прегръдки. Без вечеря. Около час само бълваше най-люти ругатни и жулеше мартини подир мартини, додето накрая задрямваше в протритото кресло. Един процес продължи три седмици и когато завърши с тежка присъда срещу компанията, майка ми викна лекар, та го пъхнаха в болница за цял месец.
По-късно компанията фалира и, естествено, всички упреци паднаха върху адвокатите. Нито веднъж не чух да се спомене, че за провала може поне мъничко да е допринесло и некадърното ръководство.
Дълбоко потиснат, баща ми се отдаде на пиене. Изкара няколко години без постоянна работа, което беше адски кофти номер, защото, за да избутам някак колежа, трябваше да работя като келнер и да разнасям пици. Доколкото си спомням, през тия четири години разговарях с него само два пъти. Един ден, след като узнах, че съм приет да следвам право, гордо пристигнах у дома с радостната вест. По-късно майка ми каза, че бил на легло цяла седмица.
Петнайсетина дни след моето победоносно посещение баща ми сменял крушката в мазето, когато (истина ви казвам!) стълбата се строшила и той полетял с главата надолу. Повече не дойде в съзнание и цяла година го държаха в болницата на системи, додето нечия милостива ръка врътна копчето.
Няколко дни след погребението подхвърлих идеята да заведем дело. Майка ми обаче просто нямаше сили за такива истории. Освен това винаги съм подозирал, че преди падането баща ми сигурно си е бил пийнал порядъчно. Пък и не печелеше нищо, тъй че според нашата правна система икономическата му стойност беше твърде ниска.
От застраховката майка ми получи общо петдесет хиляди долара и се омъжи повторно, но пак не случи много. Новият избраник беше елементарен човечец, пенсиониран пощенски чиновник от Толидо, и двамата се посветиха главно на танцови забави и автомобилни пътешествия. Предпочетох да стоя настрани. Така и не видях нито цент от парите — според майка ми те били всичкото, с което тя да се изправи срещу неясното бъдеще, а пък на мен очевидно не ми трябвали, след като вече съм проявил таланта да живея без доходи. Пак според тая логика излизаше, че за разлика от нея ме чакало светло бъдеще с големи печалби. Сигурен съм, че новият й съпруг Ханк редовно я съветваше по финансовите въпроси. Пак ще се срещнем с него някой ден.
След един месец, през май, ще завърша семестриално, а през юли ме чака изпитът, даващ право на адвокатска практика. Не съм сред отличниците на курса, но се класирам някъде в предните редици. През трите години следване най-умната ми постъпка беше да си изтегля напред по-трудните задължителни предмети, тъй че през този последен семестър да не се потя много-много. За тая пролет програмата ми е направо фасулска: спортно законодателство, юридически аспекти на художественото творчество, подбрани извадки от Наполеоновия кодекс и любимата ми дисциплина — правни проблеми на хората от третата възраст.
Тъкмо тия проблеми са поводът да седя сега на разнебитен стол край паянтова сгъваема маса в една гореща и влажна метална постройка, претъпкана с всевъзможни представители на „златната възраст“, както предпочитат да бъдат наричани. Над единствената видима врата виси ръчно изписана табела с гръмкото наименование „Център за граждани от третата възраст «Кипарисови градини»“, но ако се изключи името, няма и помен от цветя или зеленина. Стените са сиви и голи, само в единия ъгъл виси кой знае откога пожълтяла фотография на Роналд Рейгън между две печално клюмнали знаменца — националното и на щата Тенеси. Сградата е малка, сенчеста и неуютна, очевидно построена на бърза ръка с някой и друг долар, изпаднал от федералния бюджет. Драскам в бележника и не смея да вдигна очи срещу тълпата старци, които ме зяпат с проточени шии от сгъваемите си столове.