Бъди съсредоточено изучава следващата клиентка на Букър — крехка женица, която също мъкне куп документи. Дот върти между пръстите си пакета цигари и накрая захапва още една.
Ако болестта на Дони наистина е левкемия и датира едва от осем месеца, то просто няма начин да се смята за предшестващо обстоятелство. Ако липсва изричен текст, изключващ случаите на левкемия, „Грейт Бенефит“ трябва да плати. Нали така? Звучи ми съвсем смислено, изглежда пределно ясно и тъй като законът рядко е ясен, а още по-рядко звучи смислено, аз не се съмнявам, че нейде в бездната от писма ме дебне нещо пагубно.
— Направо не ми го побира главата — казвам, както се взирам в писмото, обвиняващо я в тъпота.
Дот изстрелва облак гъста синя мъгла към мъжа си и около главата му се завихрят струйки дим. Мисля, че очите му са сухи, но не съм сигурен. Тя облизва тънките си устни и казва:
— Много просто, Руди. Те са банда мошеници. Смятат ни за тъпи, невежи отрепки, които нямат пари да се борят срещу тях. Трийсет години работих в една фабрика за джинси, там влязох в профсъюза и ден след ден трябваше да се борим срещу компанията. Същото е и сега. Големите корпорации тъпчат дребния човек както си искат.
Покрай омразата към адвокатите баща ми често бълваше отрова и срещу профсъюзите. Нищо чудно, че израснах като пламенен защитник на трудовия народ.
— Писмото е ужасяващо — казвам аз.
— Кое?
— Това от мистър Крокит, в което пише, че сте тъпа, тъпа, тъпа.
— Копелето му с копеле. Що не си домъкне задника тук, пък да ми рече в очите, че съм тъпа? Скапан янки.
Бъди разгонва с длан пушека пред лицето си и мърмори нещо. Поглеждам го с надеждата да чуя някоя дума и от него, но той си остава само с мърморенето. Чак сега забелязвам, че лявата страна на главата му е по-плоска от дясната и за момент отново ми се мярка видението как гол-голеничък ситни на пръсти през аерогарата. Сгъвам обидното писмо и го слагам най-отгоре.
— Ще ми трябват няколко часа, за да прегледам всичко това — казвам аз.
— Добре, но побързай. На Дони Рей не му остава много. Вече тежи само четирийсет и девет килограма, а беше седемдесет и два. Понякога е толкова зле, че едва се държи на крака. Ще ми се да го видиш.
— Да, сигурно ще намина.
Нямам желание да се срещам с Дони Рей. Ще прегледам полицата, писмата и медицинските документи, после ще се посъветвам със Слут и накрая ще напиша на тия хора едно хубавичко, подробно писмо, в което мъдро ще им обясня, че случаят трябва да бъде проучен от истински адвокат и то не какъв да е, а специалист по застрахователните нарушения. Ще добавя имената на неколцина такива адвокати заедно с телефонните номера, после — край на тоя безсмислен курс, край на Слут и неговата нелепа страст към правата на дъртаците.
Още трийсет и осем дни до дипломирането.
— Трябва да задържа документите — обяснявам аз, докато подреждам разхвърляните листове и ги пристягам с ластиците. — Ще дойда след две седмици със становище и предложение.
— Защо чак след две седмици?
— Ами… трябва да проуча нещата, нали разбирате, да се посъветвам с преподавателите, да прегледам това-онова. Можете ли да ми изпратите медицинския картон на Дони?
— Дадено. Но ми се ще да побързаш.
— Ще се помъча, Дот.
— Мислиш ли, че имаме шанс да ги осъдим?
Нищо, че съм само студент, вече знам кога да си държа езика зад зъбите.
— Още не мога да кажа. Изглежда доста вероятно. Ще трябва обаче внимателно да проуча нещата. Може би.
— Какво означава това, по дяволите?
— Ами… означава, че според мен изгледите са добри, но не мога да кажа със сигурност, преди да изчета всичко това.
— Що за адвокат си тогава?
— Аз съм още студент по право.
Това като че я озадачава. Тя плътно стяга устни около белия филтър и яростно ме оглежда от глава до пети. Бъди отново сумти. За щастие в този момент Слут изниква зад гърба ми и пита:
— Как върви?
Дот прехвърля свирепия си поглед към папийонката, после към рошавата му грива.
— Всичко е наред — казвам аз. — Тъкмо привършваме.
— Много добре — изрича той с такъв тон, сякаш времето е изтекло и идва ред на следващия клиент. После се отдалечава.
— Ще се видим след две седмици — обещавам аз с фалшива топла усмивка.
Дот смачква цигарата в пепелника и пак се привежда към мен. Изведнъж устните й се разтреперват, в очите й избива влага. Тя леко докосва ръката ми и ме поглежда безпомощно.