Выбрать главу

— Остави ме при библиотеката — казвам аз. — Мисля да прегледам тия случаи, после ще почета за изпита.

— Добра идея.

— Мразя библиотеката.

— Всички мразят библиотеката, Руди. Затова е създадена. Основната й цел е да бъде мразена от студентите по право. Ти си съвсем нормален.

— Благодаря.

— Онази, първата дама, мис Бърди… много пари ли има?

— Откъде разбра?

— Подочух нещичко.

— Аха. Тъпкана е. Иска ново завещание. Децата и внуците я пренебрегват и тя, естествено, смята да ги отреже.

— Колко има?

— Някъде към двайсет милиона.

Букър ме поглежда с явно недоверие.

— Поне така казва — добавям аз.

— И кой ще докопа парите?

— Някакъв телевизионен проповедник със секси физиономия и собствен самолет.

— Не може да бъде.

— Честна дума.

Букър обмисля въпроса, докато преодолява следващите две пресечки сред натовареното движение.

— Слушай, Руди, не се засягай, ти си страхотно момче и прочие, умен, старателен студент, но как се виждаш да пишеш завещание за подобно богатство?

— Никак не се виждам. А ти?

— Не, естествено. И какво ще правиш сега?

— Може пък да се спомине тая нощ.

— Не ми се вярва. Като я гледам каква е енергична, май ще ни надживее.

— Ще пробутам всичко на Слут. Може да потърся помощ от някой преподавател по данъчно право. Или просто ще взема да кажа на мис Бърди, че за тая работа трябва да плати пет бона на опитен адвокат. Всъщност не ме интересува. Имам си достатъчно проблеми.

— С Тексако ли?

— Аха. Погнали са ме. И хазяинът също.

— Жалко, че не мога да ти помогна — казва Букър и аз знам, че е искрен. Ако имаше пари, с радост щеше да ми услужи.

— Ще изкарам криво-ляво до първи юли. После ставам голяма клечка в „Броднакс и Спиър“ и със сиромашките времена е свършено. Как изобщо, драги ми Букър, бих могъл да изхарча трийсет и четири хиляди долара на година?

— Звучи ми невъзможно. Ще станеш истински богаташ.

— Разбираш ме, вече седем години карам на подаяния и бакшиши. Какво ще правя с толкова много пари?

— Купи си нов костюм.

— За какво? Вече си имам два.

— Ами обувки?

— Правилно. Точно това ще направя. Ще си купя обувки, Букър. Обувки, вратовръзки, сигурно ще взема малко храна от оная, дето не се продава в консерви, а може би и няколко чифта бельо.

От три години насам Букър и жена му ме канят на вечеря поне по два пъти месечно. Тя е от тоя край, казва се Шарлийн и върши истински кулинарни чудеса с оскъдния семеен бюджет. Приятели са, но знам, че ме съжаляват. Букър се ухилва, после извръща глава. Уморен е от тия шеги за неща, които никак не са забавни.

Той завива към паркинга на Сентрал Авеню срещу Юридическия факултет и казва:

— Имам да свърша малко работа.

— Добре. Благодаря, че ме докара.

— Ще се върна към шест да почетем за изпита.

— Разбрано. Аз ще съм долу.

Затръшвам вратата и се затичвам в тръс към отсрещния тротоар.

В едно мрачно и уединено кътче на мазето под библиотеката, зад купища вехти и оръфани правни томове, заварвам любимата си маса да ме очаква както от месеци насам. Официално е запазена на мое име. Тук няма прозорци, понякога става влажно и студено, затова малцина смелчаци дръзват да припарят насам. В тази моя потайна бърлога съм прекарал безброй часове, зает с подготовка за упражнения и изпити. А през последните седмици често съм идвал, за да си задавам болезнения въпрос какво стана с нея и точно в кой момент я загубих. Тук се самобичувам. От трите страни масата е оградена с шперплатови стенички и аз помня наизуст всяка шарка по тях. Мога да плача, без да ме забележат. Мога дори да проклинам с пълен глас и никой няма да чуе.

През блаженото време на нашата връзка Сара често идваше тук и двамата учехме заедно, седнали плътно един до друг. Можехме да се кискаме колкото си щем и никой не ни обръщаше внимание. Можехме да се целуваме и опипваме, без да ни видят. Дори сега, сред бездната от печал и униние, усещам аромата на нейния парфюм.

Май наистина ще трябва да си подиря друго кътче за учене в този необятен лабиринт. Тук виждам отново лицето й, усещам под пръстите си нежната кожа на нейните бедра и моментално ме обзема убийствена, парализираща скръб. Та тя беше до мен само преди няколко месеца! А сега някой друг гали тези бедра.

Взимам камарата документи на семейство Блек и се запътвам нагоре, към застрахователния отдел на библиотеката. Крача бавно, но очите ми шарят на всички страни. Напоследък Сара рядко идва насам, но два-три пъти все пак успях да я зърна отдалече.