— Е, Бейлър, как я караш?
Студентите обожават Макс, защото винаги има време да ги изслуша.
— Аз… ъъъ… имаш ли малко свободно време?
С някой друг бих се държал по-официално и бих добавил „сър“, но Макс мрази формалностите. Настоява да му говорим на „ти“.
— Да, разбира се. Какво те тормози?
— Ами… сега съм в групата на професор Слут — обяснявам аз, после разказвам накратко за посещението при старците и за сблъсъка на Дот и Бъди с „Грейт Бенефит“. Макс жадно слуша всяка дума.
— Чувал ли си за „Грейт Бенефит“? — питам аз.
— Аха. Голяма фирма, която масово пробутва евтини застраховки на негри и бедняци от селските райони.
— Аз пък не ги бях чувал.
— Няма откъде да ги чуеш. Те не рекламират. Агентите им ходят от врата на врата и събират вноските всяка седмица. Заврял си се в най-кирливите ризи на застрахователното дело. Дай да видя полицата.
Подавам му я, той прелиства страниците и пита, без да ме гледа:
— На какво основание отказват да платят?
— На какво ли не. Най-напред са отказали ей така, заради принципа. По-късно твърдят, че левкемията не е предвидена в договора. После — че болестта е съществувала предварително. След това заявяват, че момчето е пълнолетно и вече няма нищо общо със застраховката на родителите. С две думи, проявили са богата творческа фантазия.
— Редовно ли са плащани вноските?
— Според мисис Блек, да.
— Копелета. — Той прелиства още няколко страници и се усмихва зловещо. Макс много си пада по такива истории. — Прегледа ли всичко?
— Да, изчетох всичко, което ми дадоха клиентите.
Той захвърля полицата върху бюрото.
— Определено си струва да се проучи. Но имай предвид, че клиентът рядко разкрива всичко от самото начало.
Подавам му обидното писмо. Докато чете, по устните му отново плъзва свирепа усмивчица. Препрочита го и рязко вдига очи към мен.
— Невероятно.
— И аз тъй си помислих — отговарям с тона на старо куче от застрахователните битки.
— Къде са останалите документи? — пита Макс.
Трупвам върху бюрото му цялата камара.
— Това е всичко, което ми даде мисис Блек. Казва, че синът им умира, защото не могат да платят за лечението. Тежал само четирийсет и девет килограма и нямало да изкара дълго.
Ръцете му застиват неподвижно.
— Копелета — повтаря той по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Гадни копелета.
Напълно съм съгласен, но си трая. В ъгъла забелязвам да се валя още един чифт маратонки — съвсем протрити найкове. Веднъж Макс ни обясни, че някога носел „Конвърс“, но сега бойкотирал компанията, защото не искала да въведе рециклиращи технологии. Той води своята малка лична война срещу американските корпорации и не купува нищо, ако производителят го е засегнал дори и съвсем лекичко. Отказва да застрахова живота, здравето и имуществото си; из факултета обаче се носи упорит слух, че семейството му било богато и поради това можел да си позволи подобна авантюра. Е, аз също живея в печалния свят на неосигурените, само че по съвсем друга причина.
Повечето преподаватели са смотани академици, които идват на лекции с вратовръзки и закопчани догоре сака. Макс не е слагал вратовръзка от десетилетия. И не си чете лекциите, а ги разиграва. Жалко, че скоро ще ни напусне.
Ръцете му оживяват отново.
— Иска ми се да прегледам тия неща довечера — казва той, без да вдига глава.
— Няма проблеми. Може ли да намина утре сутрин?
— Естествено. По всяко време.
Телефонът звъни и той грабва слушалката. Усмихвам се и с дълбоко облекчение отстъпвам към коридора. Утре сутрин ще се срещна с него, ще изслушам съветите му и после ще натракам две странички отчет, в които ще повторя дума по дума каквото ми е казал.
Сега остава само да намеря някоя мека душа, която да проучи как стоят нещата с мис Бърди. Имам предвид един-двама преподаватели по данъчно право и утре може да си опитам късмета. Слизам по стълбището и влизам в студентската зала до библиотеката. Това е единственото място в цялата сграда, където може да се пуши и лампите непрестанно са обгърнати в облаци синя мъгла. Има телевизор и няколко продънени кресла и канапета. По стените висят групови снимки — застинали отпечатъци на прилежни физиономии, отдавна потънали в окопите на юридическата война. Когато залата е празна, аз често се взирам в тия свои предшественици и се питам колко ли от тях вече са лишени от адвокатски права, колко ли проклинат деня, в който са стъпили тук, и колко ли все още водят люти битки из съдилищата. Едната стена е облепена с изумително разнообразие от обяви, съобщения и бюлетини, а отстрани са автоматите за закуски и безалкохолни напитки. Често обядвам тук. Човечеството просто не подозира до каква степен е обвързало прехраната си с машините.