Сгушен в отсрещния ъгъл, негова светлост Ф. Франклин Доналдсън Четвърти клюкарства с три свои приятелчета — все отбор натегачи, дето пращат дописки до „Правен журнал“ и гледат отвисоко всички останали колеги. Той ме забелязва и, кой знае защо, проявява интерес. Докато минавам край тях, по устните му плъзва усмивка — нещо твърде необичайно, защото, откакто го помня, върху лицето му вечно е застинала презрителна гримаса.
— Хей, Руди, ти нали щеше да се хващаш с „Броднакс и Спиър“? — високо подвиква той.
Телевизорът е изключен. Трите приятелчета ме зяпат. Откъм канапето две колежки любопитно извръщат глави.
— Аха. Какво има?
Ф. Франклин Доналдсън Четвърти си е осигурил работа в една претенциозна фирма с богати традиции и солиден капитал, пред която „Броднакс и Спиър“ направо бледнее. Свитата му в момента се състои от У. Харпър Уитънсън, високомерно леке, което за щастие скоро напуска Мемфис и отива да работи за някаква грамадна фирма в Далас; Дж. Таунсенд Грос, който също си е опекъл работата; и накрая Джеймс Стрейбек, който понякога се държи свястно, но през тия три години така и не успя да си лепне около името съкращение или цифра. С толкова кратко име бъдещето му на адвокат в големите фирми е под сериозна заплаха. Направо не го виждам как ще се справи.
Ф. Франклин Четвърти пристъпва към мен. Цял се е превърнал в усмивка.
— Хайде, разправяй какво става.
— Какво да става? — обърквам се аз. Нямам представа за какво говори.
— Е, хайде де, за сливането те питам.
Правя се на безразличен.
— Какво сливане?
— Не си ли чул?
— Какво да съм чул?
Ф. Франклин Четвърти се озърта към своите приятелчета и това сякаш ги развеселява. Когато отново ме поглежда, усмивката му вече стига до ушите.
— Не се занасяй, Руди, питам те за сливането на „Броднакс и Спиър“ с „Тинли Брит“.
Стоя като вкаменен и се мъча да измисля някакъв умен или шеговит отговор. Ала в момента съм загубил дар слово. Не знам за никакво сливане, а тоя задник очевидно знае. „Броднакс и Спиър“ е дребна кантора с петнайсет адвокати и от целия курс наеха само мен. Когато се споразумяхме преди два месеца, изобщо не стана дума за сливане.
Колкото до „Тинли Брит“, това е най-голямата, най-снобската, най-престижната и най-богатата фирма в целия щат. Според последни сведения е приютила под крилото си сто и двайсет адвокати. Повечето идват от най-елитни университети. Мнозина могат да се похвалят с цял куп политици в родословното си дърво. С две думи — могъща фирма, която обслужва големи корпорации и държавни институции, има кантора във Вашингтон и поддържа най-тесни връзки с висшите кръгове. Единият от съдружниците е бивш сенатор. Адвокатите работят по осемдесет часа седмично и всички са с тъмносини или черни костюми, бели ризи и раирани вратовръзки. Подстригват се късо и всякаква растителност по лицето е забранена. Служителите на „Тинли Брит“ си личат отдалече по дрехите и походката. За да влезеш във фирмата, трябва да си бял, от мъжки пол, с чисто англосаксонско и протестантско потекло, да си учил където трябва и да общуваш с когото трябва. Затова останалата част от мемфиското юридическо съсловие й е лепнала навеки прякора „Брилянтин“.
Дж. Таунсенд Грос е пъхнал ръце в джобовете и ме оглежда презрително. Той е втори по успех в курса, носи грижливо колосано поло, кара БМВ и поради всичко това отдавна са го привлекли в „Брилянтин“.
Краката ми се подкосяват, защото знам, че в „Брилянтин“ не искат и да чуят за мен. Ако онова чудовище наистина е глътнало „Броднакс и Спиър“, аз ще съм сред първите жертви.
— Не бях чувал — немощно казвам аз.
Момичетата от канапето ме гледат втренчено. За миг настава тишина.
— Значи не са ти казали? — смаяно пита Ф. Франклин Четвърти и кимва към своето приятелче Дж. Таунсенд Грос. — Джак го е чул още по обяд.
— Вярно — потвърждава Дж. Таунсенд. — Но името остава непроменено.
Официалното име на „Брилянтин“ всъщност е „Тинли, Брит, Кроуфърд, Майз и Сейнт Джон“. Слава богу, преди години някой е възприел съкратения вариант. С последните си думи Дж. Таунсенд дава на околните да разберат, че „Тинли Брит“ може да глътне една незначителна фирмичка като „Броднакс и Спиър“, без дори да се оригне.
— Значи си остава „Брилянтин“? — подхвърлям аз на Дж. Таунсенд, който високомерно изсумтява пред този изтъркан прякор.
— Не мога да повярвам, че не са ти казали — продължава да се чуди Ф. Франклин Четвърти.
Небрежно свивам рамене и се отправям към вратата.