— Ти май много си се загрижил, Франки.
Докато напускам залата, четиримата се споглеждат със самодоволни усмивки, сякаш са постигнали предначертаната цел. Влизам в библиотеката и дежурният размахва ръка иззад бюрото си.
— Има съобщение за вас — казва той и ми подава листче хартия.
Бележката ме приканва да се обадя на Лойд Бек, завеждащият личен състав в „Броднакс и Спиър“, който ме нае неотдавна. В студентската зала има телефони, но сега не съм в настроение да се срещам отново с Ф. Франклин Четвърти и неговата банда лекета.
— Може ли да използвам телефона? — питам аз дежурния, някакъв зелен второкурсник, който се пъчи, като че цялата библиотека е негова.
— Автоматите са в студентската зала — отговаря той и сочи с пръст, сякаш съм учил тук три години, без да разбера къде е залата.
— Оттам идвам. Всички са заети.
Той се навъсва и хвърля поглед наоколо.
— Добре, но по-бързо.
Набирам номера на „Броднакс и Спиър“. Вече наближава шест, а секретарките си тръгват в пет. След деветия сигнал най-сетне чувам мъжки глас.
— Ало.
Обръщам гръб на библиотеката и опитвам да се прикрия зад близката лавица.
— Ало, обажда се Руди Бейлър. Намирам се в Юридическия факултет и преди малко ми предадоха да позвъня на Лойд Бек. Било спешно.
Не пишеше нищо подобно, но сега съм доста нервен.
— Руди Бейлър ли? По какъв въпрос?
— Аз съм студентът, когото наехте наскоро. С кого разговарям?
— А, да, Бейлър. На телефона Карсън Бел. Лойд… Лойд в момента е на заседание и не мога да го безпокоя. Опитай след час.
Когато ми показваха фирмата, срещнах за малко Карсън Бел и си го спомням като типичен изтормозен адвокат, който има време само колкото да се усмихне за секунда и пак се хваща на работа.
— Мистър Бел… мисля, че трябва непременно да говоря с мистър Бек.
— Съжалявам, но в момента няма начин. Опитай пак, бива ли?
— Чух слухове за сливане с „Брилянтин“… искам да кажа с „Тинли Брит“. Вярно ли е?
— Слушай, Руди, в момента съм зает и нямам време за приказки. Обади се след час и Лойд ще те поеме.
Да ме поеме ли? Какво означава това?
— Все още ли имам мястото? — питам аз със страх и дори наченки на отчаяние.
— Обади се след час — раздразнено отвръща той и трясва слушалката.
Надрасквам няколко реда върху късче хартия и го подавам на дежурния.
— Познаваш ли Букър Кейн?
— Аха.
— Добре. Той ще дойде след няколко минути. Предай му тая бележка. Кажи му, че ще се върна след около час.
Той мърмори недоволно, но приема бележката. Напускам библиотеката, промъквам се покрай студентската зала, като се моля да не ме забележат, излизам навън и изтичвам към паркинга, където ме чака тойотата. Дано да запали. Една от най-зловещите ми тайни е, че все още дължа почти триста долара за тая окаяна развалина. Излъгах дори Букър. Той вярва, че е изплатена.
3
За никого не е тайна, че в Мемфис има прекалено много адвокати. Още когато постъпихме във факултета, ни казаха, че професията е страхотно пренаселена — не само тук, а навсякъде, че мнозина ще се изгърбят от четене, за да получат адвокатски права, а после няма да си намерят работа. Казаха още, че за наше добро ще изхвърлят поне една трета от курса. И наистина го направиха.
Мога да посоча поне десет души, които ще завършат семестриално заедно с мен идния месец и после ще разполагат с предостатъчно време да учат за изпита, защото нямат какво друго да правят. Мога да изредя още трийсет-четирийсет колеги, които ще работят като асистенти на обществени защитници, помощници на градски прокурори и зле платени сътрудници на също тъй зле платени съдии — все мизерни постове, за които никой не ни спомена, когато се захванахме с правото.
Тъй че в много отношения имах основания да се гордея с мястото в „Броднакс и Спиър“, истинска адвокатска фирма. Трябва да си призная, че понякога гледах отвисоко на по-скромните таланти, мнозина от които все още обикалят насам-натам и молят някой да ги изслуша. В момента обаче високомерието ми е изчезнало безследно. Докато карам към центъра, стомахът ми се свива на топка. За такива като мен няма място в „Брилянтин“. Тойотата кашля и храчи, но поне се движи.
Мъча се да анализирам сливането. Преди една-две години „Брилянтин“ лапна една фирма с трийсет адвокати и това беше новина от градски мащаб. Но не си спомням дали уволниха някого. Защо ще им трябва една дребна кантора като „Броднакс и Спиър“? Изведнъж откривам колко малко знам за бъдещите си работодатели. Старият Броднакс е починал преди години и бузестото му лице е увековечено в бронзов бюст пред входа на кантората. Спиър му се пада зет, макар че отдавна се е развел с дъщеря му. Веднъж го видях и се държа доста любезно. При втората или третата среща ми казаха, че най-големите им клиенти са две застрахователни компании и че осемдесет процента от делата са свързани с автомобилни злополуки.