Може би „Брилянтин“ се нуждае от нови сили в отдела за автомобилни злополуки? Кой знае…
Движението по Поплар Авеню е натоварено, но повечето коли се движат в обратна посока. Вече виждам високите сгради в центъра. След като ме наеха, след като дадоха обещания и обсъждаха бъдещата ми дейност, Лойд Бек, Карсън Бел и всички останали в „Броднакс и Спиър“ едва ли ще ми прережат гърлото заради парите. Не могат да се слеят с „Брилянтин“, без да защитят персонала си, нали така?
През последната година ония колеги, които ще се дипломират заедно с мен, преровиха целия град да си търсят работа. Няма начин да е останало свободно местенце. Нищо не би могло да им се изплъзне между пръстите.
Макар че паркингите опустяват и има много свободни места, аз спирам на забранено място, точно срещу осеметажното здание, където се намира кантората на „Броднакс и Спиър“. На две пресечки оттук се издига най-високата банкова сграда в центъра и, естествено, горната половина е заета от „Брилянтин“. От такава висота могат да гледат с презрение целия град. Мразя ги.
Изтичвам през улицата и влизам в мръсното фоайе. Двата асансьора са отляво, но вдясно забелязвам познато лице. Това е Ричард Спейн, сътрудник в „Броднакс и Спиър“ и много свястно момче — още при първото посещение ме покани на обяд. Сега седи на тясната мраморна скамейка и тъпо гледа надолу.
— Ричард — казвам аз, докато пристъпвам към него. — Аз съм, Руди Бейлър.
Той не помръдва и продължава да се взира в пода. Сядам до него. Асансьорите са точно отсреща, на десетина метра от нас.
— Какво има, Ричард? — питам аз. Той е като ударен с мокър парцал. — Ричард, добре ли си?
Освен нас в малкото фоайе няма жива душа и наоколо цари тишина. Ричард бавно извива глава към мен и челюстта му леко провисва.
— Уволниха ме — тихо казва той.
Очите му са зачервени — или е плакал, или е пил. Дълбоко си поемам дъх.
— Кой? — дрезгаво питам аз, макар че вече съм сигурен в отговора.
— Уволниха ме — повтаря той.
— Ричард, моля те, говори. Какво става тук? Кой още е уволнен?
— Уволниха всички сътрудници — бавно изрича той. — Бек ни събра в заседателната зала. Каза, че съдружниците са се споразумели да продадат фирмата на „Тинли Брит“ и за нас вече няма място. Ей така, изведнъж. Даде ни един час да си разчистим бюрата и да напуснем сградата.
Докато говори, той гледа вратите на асансьора и главата му някак странно се люшка насам-натам.
— Ей така, изведнъж? — повтарям аз.
— Ти сигурно се чудиш какво ще стане с твоето място — казва Ричард, продължавайки да се взира в отсрещната стена.
— Да, мина ми през ума.
— На ония копелета не им пука за теб.
Разбира се, вече го предположих.
— И защо ви уволняват? — питам аз едва чуто. Честно казано, изобщо не ме интересува защо са ги уволнили. Старая се обаче гласът ми да звучи искрено.
— „Брилянтин“ искаха нашите клиенти — обяснява той. — За да получат клиентите, трябваше да купят началството. Ние само им се пречкахме из краката.
— Съжалявам.
— Аз също. На заседанието стана дума и за теб. Някой те спомена, защото си единственият ни нов сътрудник. Бек каза, че ще се постарае да ти съобщи лошата новина. И ти си под ножа, Руди. Съжалявам.
Главата ми клюмва с десетина сантиметра надолу и почвам да изучавам пода. Дланите ми са потни.
— Знаеш ли колко спечелих миналата година? — пита той.
— Колко?
— Осемдесет хиляди. От шест години съм се заробил тук, блъскам по седемдесет часа седмично, зарязал съм дом и семейство, кървава пот проливам за добрата стара фирма, ще знаеш, а сега тия гадове ми казват, че имам един час, за да си разчистя бюрото и да напусна сградата. Дори пратиха пазач да ме гледа как си събирам партакешите. Осемдесет хиляди ми платиха, а съм фактурирал две хиляди и петстотин часа по сто и петдесет долара на час, значи само миналата година съм им докарал триста седемдесет и пет хиляди. Те ми подхвърлят осемдесет, награждават ме със златен часовник, разправят колко съм страхотен и как след година-две може да стана съдружник, та да си заживеем като едно голямо щастливо семейство, знаеш ги тия приказки. А после изведнъж се задава „Брилянтин“ с милионите в джоба и аз изхвръквам на улицата. Ти също, мой човек. Разбра ли? Осъзнаваш ли, че току-що загуби първата си работа още преди да я започнеш?