Нямам представа какво да му отговоря.
Без да ми обръща внимание, той лекичко отпуска глава върху лявото си рамо.
— Осемдесет хиляди. Добри пари, какво ще речеш, Руди?
— Аха — кимвам аз. За мен е цяло състояние.
— Знаеш ли, че няма как да намеря друго място с такива пари? Невъзможно е в тоя град. Никой не взема нови хора. Прекалено много адвокати се навъдиха, мътните да ги вземат.
Няма майтап.
Ричард избърсва очите си с пръсти, после бавно се изправя на крака.
— Трябва да кажа на жената — мърмори си той, докато пресича прегърбен фоайето, после излиза от сградата и изчезва по тротоара.
Качвам се с асансьора до четвъртия етаж и попадам на тясна площадка. Отвъд двойната стъклена врата виждам едър униформен пазач да стои до бюрото в приемната. Когато влизам в кантората на „Броднакс и Спиър“, той ме оглежда презрително и ръмжи:
— Какво има?
— Търся Лойд Бек — казвам аз, като се мъча да надникна покрай него. Той леко пристъпва настрани, за да ми попречи.
— А ти кой си?
— Руди Бейлър.
Пазачът се навежда и взима плик от бюрото.
— Това е за теб.
Името ми е изписано с червено мастило. Разгръщам лаконичното писмо. Докато го чета, ръцете ми треперят.
От радиостанцията долита писукащ глас и пазачът бавно отстъпва назад.
— Прочети го и се махай — казва той, после изчезва навътре.
Писмото се състои от два реда. Лойд Бек любезно съобщава новината и ми желае всичко най-хубаво. Сливането на компаниите било „внезапно и неочаквано“.
Захвърлям писмото на пода и търся още нещо за хвърляне. В кантората е тихо. Сигурен съм, че ония сега се спотайват зад заключени врати, изчаквайки аз и другите навлеци да се изметем. Върху бетонен пиедестал край вратата се мъдри калпавият бронзов бюст на дебелия дъртак Броднакс и аз го заплювам мимоходом. Мръсникът приема това без дори да мигне. Тогава някак неволно го блъсвам с едната ръка, докато с другата отварям вратата. Пиедесталът се люшва и главата полита надолу.
— Хей! — долита изотзад гръмогласен рев и докато бюстът се врязва с трясък в стъклената стена, виждам пазачът да тича към мен.
За част от секундата се питам дали не е по-добре да спра и да се извиня, но сетне хуквам през площадката и рязко отварям вратата към стълбището. Онзи отново крещи. Бясно размахвам крака и се втурвам надолу. Прекалено е стар и дебел, за да ме настигне.
Изскачам край асансьорите. Фоайето е празно. Спокойно го прекосявам и излизам на тротоара.
Когато спирам пред някакъв смесен магазин на шест пресечки от сградата, наближава седем и вече се смрачава. Ръчно изписана табела предлага опаковки от по шест кутии евтина светла бира само за три долара. Адски ми трябват шест кутии евтина светла бира.
Лойд Бек ме нае преди два месеца. Разправяше че оценките ми били добри, умеел съм да пиша смислено, предварителните разговори протекли добре, момчетата от кантората смятали единодушно, че ще се вместя в колектива. Всичко беше прекрасно. Безоблачно бъдеще с милите старци от „Броднакс и Спиър“.
После „Брилянтин“ размахва две-три пачки и съдружниците се изнизват през задната врата. Тия алчни копелета печелят по триста хиляди на година и са жадни за още.
Влизам и купувам бирите. Остават ми четири долара и малко дребни. Банковата ми сметка не е в по-добро състояние.
Сядам в колата до телефонната кабина и изпразвам първата кутия. Не съм хапвал нищо след онзи изтънчен обяд с Дот, Бъди, Боско и мие Бърди. Май трябваше и аз да изям още едно желе като Боско. Студената бира нахлува в празния ми стомах и моментално се разпенва.
Скоро кутиите са празни. Продължавам да карам по улиците на Мемфис.
4
Квартирата ми се състои от две скапани стаички на втория етаж в порутена тухлена сграда със звучното име Хамптън; струва двеста седемдесет и пет долара месечно, които рядко успявам да платя навреме. Намира се само на една пресечка от оживените улици и на километър и половина от университета. Вече трета година я смятам за свой дом. Напоследък често ми хрумва да се измъкна тайничко посред нощ, а после да преговарям за постепенно изплащане на дълга през следващите дванайсет месеца. Досега в тия планове винаги се предвиждаше работа и месечна заплата от „Броднакс и Спиър“ В Хамптън е пълно с безпарични студенти като мен и хазяинът е свикнал да се кара за наемите.
Когато пристигам малко преди два, паркингът е мрачен и тих. Паркирам край кофите за боклук и докато се изнизвам навън, усещам наблизо внезапно движение. Някакъв тип изскача от колата си, затръшва вратата и тръгва право към мен. Замръзвам на тротоара. Наоколо мрак и покой.