Той е от седем и за по-сигурно минаваме с колата покрай самото игрище. „Транспорт PFX“ наистина се жълтее там. Профучаваме и изчезваме. Досега не съм вършил такова нещо и ми е доста нервно. Всъщност и на нея й трепери под лъжичката. Почти не си говорим. Колкото повече приближаваме към апартамента им, толкова по-бързо карам. Под седалката имам пистолет и не възнамерявам да се разделям с него.
Кели смята, че ще свършим всичко за по-малко от десет минути, освен ако Клиф не е сменил бравата. Тя иска да прибере набързо повечето си дрехи и няколко лични вещи. Максимум десет минути, казвам й, защото съседите може да ни видят. А тези съседи, току-виж, се обадили на Клиф и ще стане тя една…
Раните й са отпреди пет дни и болката се е поуталожила. Може да се движи криво-ляво. Казва, че ще й стигнат силите да си прибере дрехите светкавично. Но и аз трябвало да помогна.
Жилищният комплекс е на петнайсет минути от игрището. Състои се от шест-седем триетажни блока, разпръснати около плувен басейн и два тенис корта. Шейсет и осем апартамента, указва табелата. Слава богу, бившият й вече апартамент е на партера. Не мога да паркирам близо до вратата, тъй че решавам първо да влезем вътре, да вземем каквото взимаме, а после аз ще спра на тревата пред входа, ще метна всичко на задната седалка и ще изчезнем.
Паркирам колата и дълбоко си поемам дъх.
— Страх ли те е? — пита тя.
— Да. — Пресягам се под седалката и изваждам пистолета.
— Успокой се. Той е на игрището. За нищо на света няма да пропусне играта.
— Щом казваш. Ами да действаме.
Промъкваме се в мрака към нейния блок, без да видим жива душа. Ключът влиза в ключалката. Вратата се отваря, ние сме вътре. Светва се една лампа в кухнята и една в коридора, което стига колкото да виждаме навсякъде. На два стола в дневната са нахвърляни мъжки дрехи. Празни бирени кутии и торбички от пуканки са осеяли масичките и пода под тях. Клиф, сламеният вдовец, се е проявил като голям мърляч. Тя спира за секунда, оглежда се с отвращение и казва:
— Извинявай.
— Побързай, Кели — подканям я. Оставям пистолета на тесния бар, отделящ дневната от кухнята. Влизаме в спалнята, където светвам една нощна лампа. Леглото не е оправяно от дни. И тук бирени кутии, остатъци от пица. Омачкан „Плейбой“. Тя посочва чекмеджетата на овехтяло скринче.
— Там ми са нещата — казва тя. И двамата шепнем.
Свалям калъфките на възглавниците и започвам да ги тъпча с бельо, чорапи, пижами. Кели измъква дрехи от гардероба. Нарамвам куп рокли и блузи и ги хвърлям на едно канапе в дневната, сетне пак се връщам в спалнята.
— Не можеш всичко да вземеш — казвам й, като надниквам в претъпкания гардероб. Тя си мълчи, подава ми друг куп и аз го отнасям. Работим бързо, безмълвно.
Чувствам се като крадец. При всяко движение се вдига страшен шум. Сърцето ми блъска в гърдите, докато препускам между дневната и спалнята.
— Стига толкова — казвам накрая. Тя държи натъпкана калъфка, а аз — няколко рокли на закачалки и вървя след нея към дневната. — Давай да се измъкваме — казвам й изнервен до краен предел.
Откъм прага се чува шум. Някой се опитва да влезе. Замръзваме и се споглеждаме. Тя пристъпва към вратата, която внезапно се отмята встрани и я удря. Запраща я в стената. Клиф Райкър връхлита в стаята.
— Кели! Ето ме и мен — виква той и в този миг я вижда как се свлича върху един стол. Застанал съм точно пред него, има-няма на три метра, а той се движи светкавично и се размазва пред очите ми. Виждам само жълтата му фланелка „Транспорт PFX“, кръвясалите очи и любимото му оръжие. Вкаменявам се от ужас, докато той вдига алуминиевата бухалка и я завърта с все сила над главата ми. — Копеле гадно! — изкрещява и с ловък замах се прицелва в мен. Колкото и да съм изненадан, успявам да приклекна на стотни от секундата, преди бухалката да се стовари отгоре ми. Чувам я как свисти. Усещам мощта й. На домашен терен ударът му улучва злочеста дървена подпора в края на бара, нацепва я на милион тресчици и събаря куп мръсни чинии. Кели изпищява. Замахът цели да ми строши черепа, но като ме пропуска, тялото на Клиф се превърта от инерцията и спира с гръб към мен. Хвърлям се като бесен и го събарям върху стола, отрупан с рокли на закачалки. Зад нас Кели отново надава писък.
— Пистолетът — изкрещявам аз.
Клиф е бърз и як. Успява да се изправи, преди да съм си възвърнал равновесието.
— Ще те убия — виква той, отново се прицелва, но не ме улучва. Едва се изплъзвам. Вторият удар не разцепва друго освен въздуха. — Копеле гадно — изръмжава той и размахва бухалката.
Няма да му дам трета възможност, решавам светкавично. Още преди да насочи бухалката към мен, косо забивам в лицето му десен прав. Попада в челюстта му и го зашеметява, колкото да успея да го ритна в чатала. Идеално попадение на обувката ми. Буквално чувам как топките му се пръсват в съпровод на канския крясък. Бухалката се килва надолу, сграбчвам я и му я изтръгвам.